Айзък Азимов
Една песенна нощ
По стечение на обстоятелствата имам приятел, който намеква, че може да призовава духове от необятните дълбини.
Или поне един дух — мъничък, със строго ограничена сила. Той говори за него, но само на четвъртото уиски със сода. Това е деликатна точка на равновесие — на третото питие той не знае нищо за духове, на петото заспива.
Мислех, че онази вечер е достигнал нужното равнище и затова му казах:
— Спомняш ли си онзи твой дух1, Джордж?
— Ъ? — Измуча Джордж, вгледан в питието си, сякаш учуден защо би трябвало да си спомня.
— Не става дума за питието ти — поясних аз. — За мъничкия дух, висок към два сантиметра, за когото ти веднъж ми разказа, че си успял да призовеш от някакви други светове. Онзи с параестествените сили.
— А — спомни си Джордж, — Азазел. Това, разбира се, не е неговото име. Не бих могъл да произнеса истинското му име, струва ми се, но аз така си го наричам. Спомням си го.
— Често ли го използваш?
— Не. Опасно е. Твърде опасно е. Винаги си подложен на изкушението да си играеш със силата. Самият аз съм внимателен, страшно внимателен. Както знаеш, аз съм благороден човек. Затова веднъж го призовах да помогне на един приятел. Какви поразии станаха! Страхотии! Просто не искам да си спомням.
— Какво стана?
— Предполагам, че ще ми олекне, ако го изтръгна от гърдите си — каза замислено Джордж. — То обича да ме мъчи…
Тогава бях доста по-млад — започна Джордж. — а на млади години жените са важна част от живота на човека. Сега изглежда смешно, като хвърлям поглед назад, но съвсем ясно си спомням, че по онова време имаше голямо значение с коя жена си.
Всъщност бъркаш в голяма торба и е почти все едно какво ще извадиш, но в онези дни…
Имах приятел — Мортънсън, Андрю Мортънсън. Мисля, че не го познаваш. През последните години не съм го виждал често.
Той много си падаше по една жена. Казваше, че била ангел. Не могъл да живее без нея. Тя била единствена във вселената и без нея светът бил като неугледни късчета бекон, потопени в грес. Нали знаеш как говорят влюбените.
Бедата бе, че тя го заряза окончателно, при това по особено жесток начин и без уважение към неговото самочувствие. Унижи го напълно, като пред очите му тръгна с друг, щракна с пръсти под носа му и се надсмя безсърдечно над сълзите му.
Нямам предвид, че е постъпила буквално така. Просто се опитвам да пресъздам впечатлението, което той ми внуши. Той седеше тук и пиехме заедно, в същата тази стая. Сърцето ми се обля в кръв от жалост към него и казах:
— Съжалявам, Мортънсън, но не можеш да продължаваш така. Когато престанеш да мислиш за нея, ще ти стане ясно, че тя е една обикновена жена. Ако погледнеш на улицата, ще видиш колко много такива ще минат покрай теб.
Той отвърна горчиво:
— Възнамерявам оттук нататък да водя живот без жени, приятелю. Освен жена ми, разбира се, която от време на време не мога да пренебрегна. Но искам да си отмъстя по някакъв начин на тази жена.
— На жена си? — учудих се аз.
— Не, не, защо на жена си? Искам да направя нещо на онази жена, която ме отхвърли така безсърдечно.
— Какво например?
— Да пукна, ако знам — отвърна той.
— Може би аз ще мога да ти помогна — предложих аз, тъй като сърцето ми все още кървеше заради него. — Мога да използвам помощта на дух с доста необикновена сила. Малък дух, разбира се — присвих палец и показалец на по-малко от един инч, за да може да добие представа за този, който единствен би могъл да свърши работа.
Разказах му за Азазел и той, разбира се, ми повярва. Забелязал съм, че съм много убедителен, когато разказвам нещо. А когато ти, драги, разказваш някоя история, атмосферата на недоверие, която се спуска над стаята, е толкова плътна, че можеш да я режеш с трион. Не може да се сравни една репутация на честност с едно излъчване на искрена прямота.
Докато разказвах, очите му блестяха. Попита ме може ли да стане така, че Азазел да й направи нещо, за което бих го помолил.
— Само ако е нещо прилично, драги. Надявам се, че нямаш предвид да започне да мирише лошо или когато говори, от устата й да изскачат попови лъжички.
— Разбира се, че не — отвърна възмутен Мортънсън. — Ти за какъв ме мислиш. Тя ме дари с две щастливи години, все пак, и искам да й се отплатя. Казваш, че твоят дух имал ограничена сила?
— Той е мъничък — повторих аз и отново присвих палеца и показалеца си.
— Би ли могъл да я надари с превъзходен глас? За известно време, искам да кажа. Поне за едно представление.
— Ще попитам.
Предложението на Мортънсън звучеше джентълменски. Бившата му любовница пееше кантати в местната църква, ако това е правилният израз. По онова време проявявах интерес към музиката и често посещавах тези концерти (като внимавах да отбягвам касичката за помощи, разбира се). Наслаждавах се на нейното пеене, а и публиката го приемаше достатъчно вежливо. Мислех си тогава, че нейният морал не подхожда твърде на обстановката, но Мортънсън ми обясни, че за сопраните правели изключение.