И така, аз се посъветвах с Азазел. Той искаше да помогне, без онези глупости, нали се сещаш — да иска душата ми в замяна. Спомням си, че веднъж попитах Азазел дали иска душата ми, а той дори не знаеше какво е това. Попита ме какво искам да кажа, но аз също не знаех какво значи точно. Той е едно толкова малко създание в собствената си вселена, че му се струваше голям успех да прехвърля теглото си в нашата вселена. Той обича да помага.
Азазел каза, че можел да успее за около три часа и когато предадох новината на Мортънсън, той отговори, че това би било прекрасно. Избрахме вечер, когато тя щеше да пее Бах или Хендел или един от онези стари дрънкачи на пиано и щеше да има дълго и впечатляващо соло.
Нея вечер Мортънсън отиде в църквата, аз, разбира се, също отидох. Чувствах се отговорен за онова, което щеше да стане, и мислех, че е по-добре да съм там, за да овладявам положението.
Мортънсън съобщи мрачно:
— Присъствах на репетицията. Тя си пееше както винаги; нали се сещаш, като че ли някой я настъпва по опашката
Той обичаше така да описва гласа й. Небесна музика, казваше той по-рано, и всичко останало е несравнимо. Но след като беше изоставен, преценката му се промени.
Аз вперих в него критичен поглед.
— Не бива да се говори така за жена, която се опитваш да дариш с велика дарба.
— Точно така е. Искам гласът й да звучи перфектно. Наистина перфектно. А сега, когато любовното заслепение премина, виждам, че тя е твърде далеч от това. Мислиш ли, че твоят дух ще може да се оправи?
— Промяната няма да започне преди 8:15 часа. — Жегна ме мисъл на подозрение. — Нали не искаш гласът й да звучи перфектно по време на репетицията, а след това публиката да се разочарова?
— Не съм имал такова намерение — отвърна той.
Концертът започна малко по-рано и когато тя излезе с бялата си рокля, за да запее, беше точно 8:14 часа по стария ми джобен часовник, който никога не изостава с повече от две секунди. Тя не беше от крехките сопранчета; скроена беше щедро и мащабно и притежаваше огромни възможности за онзи вид резонанс, необходим за високите ноти, с които да заглушава оркестъра. Когато поемаше няколко галона въздух, с които да направи това, въпреки пластовете текстилни материали можех да видя какво харесваше Мортънсън в нея.
Тя започна на обичайното си равнище и после, точно в 8:15, като че ли й се прибави нов глас. Забелязах как тя подскочи, учудена от онова, което чува, а едната й ръка, поставена на диафрагмата, сякаш завибрира.
Гласът й се извиси. Сякаш се бе превърнал в съвършен орган. Всяка нота, създадена в този момент, звучеше перфектно, в сравнение с нея всички други ноти на същата височина и качество бяха невзрачни копия.
Всяка нота отекваше с точно необходимото вибрато, ако това е подходящият израз, като се разрастваше или намаляваше, подчинена на огромна сила и контрол.
А с всеки следващ звук тя ставаше все по-добра. Органистът не гледаше в нотите, и, не мога да се закълна, но мисля, че престана да свири. Дори и да свиреше, аз не бих го чул. Нямаше начин човек да чуе каквото и да било по време на нейното пеене. Нищо друго освен нея.
Изненадата изчезна от лицето й и на нейно място се появи екзалтация. Тя остави настрана нотите, които държеше; нямаше нужда от тях. Гласът й пееше от само себе си, без тя да го контролира или направлява. Диригентът стоеше като вкаменен и всички от хора сякаш бяха онемели.
Когато солото свърши, хорът прозвуча почти като шепот, като че ли всички се срамуваха от гласовете си и се притесняваха да ги отпуснат в същата църква, същата вечер.
Останалата част от програмата бе изцяло нейна. Когато тя пееше, звучеше само нейният глас, дори и някой друг да пригласяше. Когато тя не пееше, сякаш ни обгръщаше мрак и не можехме да понесем липсата на светлина.
Знаеш, че в църква не е прието да се ръкопляска, но този път, след като тя свърши, всички станаха прави сякаш някой ги вдигна на крака с един единствен кукловодски конец и започнаха да аплодират. Беше ясно, че няма да спрат цяла вечер, докато тя не запее пак.
И тя наистина запя отново, звучеше само нейният глас, а органът прошепваше колебливо, прожекторите бяха устремени към нея; не се виждаше никой друг от хора.
Никакво усилие. Нямате представа колко лесно ставаше всичко. Аз извърнах глава да не чувам звука, за да се опитам да проследя дишането й, да уловя как си поема въздух, да се учудвам колко дълго може да държи една нота при пълна мощност само с едни дробове.