Но всяко нещо има край. Дори и аплодисментите. Едва тогава осъзнах, че до мен седи Мортънсън с блеснали очи, а цялото му същество е изпълнено с нейното пеене. Едва тогава започнах да разбирам какво се е случило.
Все пак аз съм прав като Евклидова линия и при мен няма криволичене, така че не можеше да се очаква да разбера какво цели той. Ти пък, който си такъв хитрец, че можеш да тичаш по спираловидна стълба без да правиш завои, ще схванеш от пръв поглед неговата цел.
Тя бе пяла съвършенно, но никога вече нямаше да пее така. Все едно, че бе сляпа по рождение и бе прогледнала само за три часа — да види всичко, което може да се види, всички цветове, форми и чудеса, които ни заобикалят и на които ние не обръщаме внимание, защото толкова сме свикнали с тях. Представи си да можеш да видиш всичко в пълния му разкош и величие само за три часа — и след това отново да станеш сляп!
Би могъл да понесеш слепотата, ако не познаваш нищо друго. Но да опознаеш другото за малко и след това отново да потънеш в мрак? Кой би го понесъл?
Тази жена никога повече не запя, разбира се. Но това е само едната страна. Истинската трагедия бе за нас, хората от публиката.
Наслаждавахме се на съвършена музика в продължение на три часа, на наистина съвършена музика. Мислиш ли, че слухът ми някога би понесъл по-лоша музика от тази?
Оттогава съм като глух за тоновете. Неотдавна отидох на един от онези рок фестивали, които сега са толкова популярни, за да проверя себе си. Няма да ми повярваш, но не можах да различа нито една мелодия. Всичко ми приличаше на шум.
Единствената ми утеха е, че Мортънсън, който слушаше най-вглъбено и съсредоточено, е най-зле от другите. Той ходи постоянно със запушалки в ушите. Не може да понася никакъв звук, по-силен от шепот.
Така му се пада!