Една плаха среща на погледи, смутолевени няколко думи и сърца сключени се откриха. Как мълком се поглеждат един друг! Как трепетно се с криле милват! И често-често се повдигат въздишки, тъгите, заседнали в души им, сякаш къртят… Горди несретници, незнали ни синор ни бряг, немарили за нищо в този свят, и двамата се смириха в своя блян и кротко замечтаха. В самост и прилуки изтощават млади сили; доста немили-недраги се реят по света… Виж гъргориците отдолу — впили човки една в друга, теглят се насам-нататък. Зараснали в една шубърка, свързали у нея криле — нищо не им тряба повече. Изкараха до едина край по шубърката, дръпнаха се пак назад и наедно влязоха в гняздото си: честити и благати да отпочиват до зори. — А тях не щастие — несрети сбра на клонът тази вечер, затуй обориха глави замислени и двамата…
„Но и те не могат ли едно гняздо сви?“
— Нима кекавата гъргорица е по-вредна от мен, запъна се кукувицата. И аз не мога ли да си свия гняздо: веднъж да се видя наедно с всички… Чакай — утре щом пукне зора и ще тръгна за сламки.
— Ти само ще виеш гняздо, аз ще нося сламките… — прибърза да добави кукувикът.
И той, и тя сещаха каква тежка грижа си вържат на вратът и не искаха повече да я мислят. — Каквото ще да става! Той първи път видя отворени прегръдки, тя себе позна и всичко забрави… Нали е само един живот — как да е ще го прекарат и те, и ще си отидат за реда, гдето всичко е отишло и върви. Нима все като чужди ще гледат на всичко отдалеч, няма ли и те да сетят радост на света…
Нощта бе разперила широки тъмни грани, под тях трептяха хиляди звезди. Те и двамата се унесоха, без да мислят повече утрешния ден. — Една нощ щастие, в сключени прегръдки една нощ; малко ли е, макар за цял живот! А тази нощ небото е тъй високо и като че още по-високо се вдига над звездите. Сегиз-тогиз като моминска мечта, облаче се мерне над полето, сбутат се грани, надигнат се цветя и едва сдържана мълва прошумоли, пак млъкне и всичко задреме. Нека дреме, да им не бърка. Жадни гърди до болка се притискат една от друга, накипяла сила гори и се разкалява — всичко те искат да стопят! Морни от милване вече, той склони до нея глава, тя закри очи — само да заспят един до друг, нищо да не слушат, нищо да не мислят. Но дрямка ги не бори. Миг — и те пак отварят очи, като че не могат да се нагледат сами, като че се боят да не изтърват щастието си. Нощта преваля, те не са изпитали сладостта й докрай. Тъмнее наоколо, в присънка тук-таме издигат върше дървесата — а томи се още неспокоен дух и една към друга рват се пак гърди… Призорна сладка дрямка… чакай тъй! Сега нека и слънце ги свари, те повече нищо не щат…
Предсетили първа забяла, облаците се сбраха нататък, към източни далнини, сякаш да прибулят румения лик на слънцето, да не разваля още сетнята дрямка на влюбените. По-отсам край брези и трепетлики задими леката мъгла по долът, орляк патици припнаха из нея, а след тях вредом по шубърки зацъркаха врабци, залюшнаха се лястовици и поля и долини се пробудиха отново. Докато слънцето се въземе над снежната планина от облаци, изхвръкна на връх шубърката гъргорицата, след нея и гъргорикът: поде се, зави над валога, сякаш още един път да огледа гняздото и дружката си, па и двамата се емнаха и полетяха.
Кукувиците се спогледаха мълком и извиха морни погледи настрани.
— Какво хилаво дърво сме избрали — промълви кукувикът, без да я погледне.
— Че аз снощи не забелязах… — отвърна кукувицата и се озърна плахо.
— От всяка пукнатина текъл и тези хралупи зинали: ще ме глътнат сякаш…
Че… че ако искаш пък на друго.
— Всички дървеса са таквиз — махна нехайно кукувика.
Тя наведе глава и го загледа изпод вежди… Нима! Че за толкова ли бе всичко? — Но той е още все същия, такъвзи, какъвто първи път го срещна. Тяхната първа среща!
— Ами нали щяхме гняздо да вием? — не можа да стърпи тя.
— Гняздо да вием… Вий, щом се съберете с някого, и най-напред за гняздо ви иде на ум…
— Както кажеш — аз само рекох да те подсетя, че… — смутолеви тя.
— Аз не мога. Как да ти кажа: не мога да зарасна в едно миризливо гняздо, от сутрин до вечер за него да мисля.
Кукувицата посегна да отвърне, но нему бяха додеяли вече приказки. — Какво ще я слуша, какво да й приказва: сама няма ли очи да види! — Кривна врат, и той полетя да се не върне.
Укуми се сама-саминка несретницата: не викна тя да го повръща назад, нито дума продума да възроптай срещу него. За още една таквази нощ тя би и душа дала. Само какво да прави сама тук? Макар да я ропаше и тъй нехайно да й обърна гръб, тя спомен по него, докато е жива, ще гали в душа. И с този спомен ще живей… Ами де ще отиде яйцето си да снесе?… То е вече у нея, тя сеща трепета му и потайна радост я обхваща. На пътя ли тя ще го снесе и там ще легне да го мъти или… Но пък малко ли са чужди гнезда — какво ще му бере грижата отсега?… Когато дойде — ей там шубърката на гърлицата. Тя затуй е родена — яйца да мъти и пилца да храни само…