Сам не издържа. Разби прозореца и изстреля няколко порции плазма. Огънят го заслепи. Без да избира пътя си, затича се колкото се може по-бързо нагоре по стъпалата вън от станцията.
Вятърът нежно го погали. Слънцето го поздрави. Приятната свежест омая главата. Краката трепереха и не го държаха повече. Приседна на земята. Когато преодоля умората, видя до себе си ранения вълк.
Да бяга ли? Помисли си го и не можа да се мръдне. Звярът се приближи и очите им се срещнаха. Езикът му бе топъл и влажен. Близна го и се отдалечи.
— Е, брат, накъде? — запита Сам.
Отговори му тихо скимтене.
Разгледа раните на вълка и се зарадва, че не са опасни. Извади мидицинския шпрей и напръска кървящите рани. Пред очите му те побързаха да зарастнат.
Вълкът придоби предишния си страшен вид. Заръмжа диво. Хвана със зъби човека за ръка и задърпа.
Сам трепна боязливо, разсмя се на страха си, изправи се и злобно изруга.
Из под земята излизаше тежък дим. Ама че глупак беше, вместо да изчака търпеливо „лешояда“ от метрото да се прибере в пукнатината си на тавана, бе вдигнал шум до небето. Провери пистолета и ядосано го захвърли.
Всъщност, беше ли загубил толкова много?
Имаше приятел до себе си!
— Кажи ми — обърна се той към вълка, без да очаква отговор — как да изляза извън този проклет град.
Животното сякаш го разбра и побягна пред него.
Но преди да тръгне, с последните остатъци на лекарството напръска своите рани. Облегчението, което изпита, проясни мозъка и Сам усети прилив на сили.
Водеше вълкът. Избираше спокойни на вид улици, с надвиснали балкони и почти непокътнати сгради. Често се подаваха остри муцуни и съпровождаха с немигащи очи необичайната за тези места човешка фигура. Напрежението на мозъка бе така голямо, че дори най-малкия шум го хвърляше в тревога. Успокои се едва щом стъпиха в предградията. Опасноста изглежда отстъпи и се скри в идващата нощ без да изчезне напълно.
Няколко десетки събратя на вълка ги следваха на почтително растояние. Сам се тревожеше от тяхното присъствие и същевременно се досещаше, че то означава и определена закрила.
Спряха се извън града.
— Аз съм до тук. — изведнъж проговори вълкът.
Не си отвори устата. Звуците прозвучаха направо в мозъка.
— Благодаря ти — отговори Сам — дали ще се видим отново?
— Съдбата не винаги е в наши ръце.
— Учудвам се, че умееш така добре да говориш.
— Ние сме достатъчно разумни…
— Защо твоите… приятели не смеят да дойдат по близо и да се запознаят с мен?
— Вашият разум е силен. Вие не съзнавате достатъчно добре, колко много обичате да се налагате. Постигате превъзходство и започвате да презирате по-слабия. И не допускате, че слабоста е привидна, начин на мислене, толерантност ако щете.
— А ти?
— Докоснах се до равноправието. Допадаме си и ти не се опитваш да властвуващ. Другите усещат високомерието ти и не могат да се отпуснат.
— Нека ми простят, не го правя нарочно.
— Ти си мой приятел, следователно и техен. Посещавай ни смело. В района, зависещ от нас, нищо няма да те заплашва. Те, братята ми, ще те избягват, но и ще те закрилят, доколкото могат. Ние помним доброто и се отплащаме с добро.
— Благодаря, ще го запомня.
Вълците безшумно изчезнаха.
Налагаше се да се прибира през ноща и това го тревожеше много. Стисна здраво оръжието и закрачи по тревистия път право към къщи. Ранчото го очакваше с любов.
Луната изгря и хвърли белезникавата си светлина върху полето. Вятърът гальовно си играеше с морето от трева и вълните плавно преливаха към хоризонта. Щурците се надпреварваха да заглушават жабежките хорове. Вик на кукумявка влезе в дисонанс с оркестъра.
Налегна го дрямка. Бореше се срещу нея. Прозявките следваха една след друга. Не трябва да спира… в никакъв случай не трябва да спира… в никакъв… Воден от непослушните крака, се домъкнадо стълба на самотно дърво, опря гръб в него и моментално заспа.
— Ставай — извика жесток глас — ставай, приятел, ставай.
Силен удар го хвърли на земята. Неволно нагълта сух прах. Последва ритник в корема и остра болка в гърба, която окончателно го разбуди. Видя два разтворени крака, обути в изцапани ботуши. Вдигна очи и срещна озъбената усмивка на Ред.
— Какво правиш, Ред? — извика Сам и се предпази с ръце от поредния ритник.
— Мразя те, Сам! Мразя те! Защо, не знам, но те мразя. Вътре в мене е и трябва да те убия.
— Някой те направлява!
— Дори да е така, трябва да те убия. Не съм в състояние да се противопоставям… Отдавна е, появи се и нещо в мене заговори против тебе…
— Стреляй — предложи Сам — какво чакаш?