Останаха разочаровани.
Буцифал подгони кравата пред себе си и едва когато вратата на фермата „Кларк“ се затвори зад нещастното животно, промени посоката на движение.
— Питал ли си се Сам, защо хиените толкова добре имитират човешкия говор и призовават заблудените пътници като древните сирени изкусителки?
— Казват, че миризмата на човешко месо ги настървявало.
— Да но това не е отговор защо могат да говорят. Звукова мимикрия или разумно словотворчество?
Сам развеселен сви рамена.
Стигнаха местноста на Високите Стълбове.
Някога тук е минавала скоростна магистрала. Времето я беше затрупало с дебел слой наноси. Стърчаха само стълбовете за лампите. Едва ли имаше в тази запустяла страна нещо по-опасно от древните пътища. Нещастникът попаднал на платното бързо загиваше. Единственея начин да се оцелее, бе да се пресече шосето на строго определени места, наричани „бродове“.
— Кога? — бе въпрос на вътрешна интуиция и известна доза късмет. Излъжеш ли се — край на живота.
Приближиха се до брода и спряха.
Бяха закъснели. „Белезникавите сенки“, неуморимите пазачи на пътя, безшумно се носеха във въздуха. До сега Сам не ги беше забелязвал толкова рано, обикновено се появяваха след полунощ. Сви с досада устни, изруга ядно и насочи Буцифал към мъничка уютна падина, която винаги му бе осигурявала добро прикритие.
Конят Буцифал прегъна крака и легна на земята.
Минутите бездействие дадоха възможност да размишлява върху една идея. Случайно ли „сенките“ са толкова ранобудни; свързана ли е тяхната активност с тънката струйка дим в Черните развалини? До отговор не бе в състояние да стигне. А времето течеше мъчително. Еднообразието отегчаваше и приспиваше. Сам не забеляза, как стана подозрително тихо.
Звярът се бе промъкнал незабелязано. Внезапно се изправи и скочи. Тялото се изви грациозно във въздуха. Остър пронизителен рев раздра нощната тишина, проникна дълбоко в подсъзнанието и вцепени човека. Разбираше че трябва да извади плазмения пистолет и да превърне нападателя в искряща пепел и същевременно не успяваше да помръдне дори един пръст. Само косата настръхна и усети да го избива лепкава противна пот. Може би така беше по-добре. Роботът вдигна лявото си копито и с отмерен точен удар повали натрапника.
Животното болезнено се загърчи.
„На пътя“ — заповяда мислено Сам.
Буцифал незабавно изпълни заповедта. Докато летеше звярът изпълни пространството с жални писъци.
Нощните пазачи, светлите петна планиращи над пътя, трепнаха привлечени от смутителя на спокойствието и и се спуснаха към него. Завъртя се дяволски хоровод. След секунди всичко замря. На платното лежеше безжизнен труп. Сенките, изсмукали нещастния живот доволни се оттеглиха в тайнствената си обител.
Бродът беше свободен!
С бърз галоп Буцифал прекоси магистралата. Сам неволно извърна глава наляво. На стотина метра от брода, точно в средата на пътя, от пантивека, дори най-старите жители твърдяха, че са се родили след появата му, като паметник на отминали епохи, стоеше изправен, завинаги замръзнал боен робот-кон. Върху седлото ясно се виждаха разпилените кости на загиналия ездач. Кой ли е бил този безумец, дръзнал да се противопостави на неминуемото и заплатил скъпо за това?
Пришпори Буцифал и се понесе като светкавица. Равнината закънтя от удари на конски копита, но Сам знаеше, че само той ги чува — извън защитата звуците не излизаха. А за него те бяха родостна музика.
Обърна се назад и видя летящите бледи сенки.
Бродът беше затворен.
Защо го пропуснаха?
И веднага възникна друг въпрос:
Защо тръгна сам? Може би следваше да предупреди съседите си? Ред беше добър приятел и щеше да се отзове въпреки опасноста. Докато за Джон и Лестър се съмняваше. Изглеждаха страхливци. Когато се появи супербика-убиец и започна да разорява фермите наоколо, те не взеха участие в хайката. После за оправдание разказваха, че били на полето и не успели да се присъединят към ловците.
— Буци — обърна се към робота — какво мислиш за това?
— Опасност — отговори Буцифал в телеграфичен стил — неопределена и неясна.
Повече нямаше да каже.
— Да се доверя ли на съседите?