— Не ми харесва Адам.
— Конят? Нали е предан на господаря си!
— Страхувам се от триъгълник.
Сам усети студени тръпки по гърба си.
— Как да му помогнем?
— Като го освободим от Адам.
— Ами ако грешиш?
— Тогава ще купуваш нов кон на Ред.
— Имаш ли доказателства?
— Доверявам се на интуицията си. Ние, конете, изпитваме нежна обич към ездачите ни. При Адам не я забелязвам. Изискан е, но без душа.
— Приемам предупреждението за сведение. Ще постъпя в зависимост от тяхното поведение.
— Както искаш. Отговорноста е твоя. Ти много повече се страхуваш от смърта, отколкото аз с моя механичен мозък.
— Благодаря ти за доверието.
Те замълчаха и се заслушаха. Освен дивите викове на животните друг шум не се улавяше.
— Радиацията нараства — установи Буцифал.
— Защитата ще издържи ли?
— Напълно е изправна. Но ако се наложи да се разделим…
— В никакъв случай не трябва да го правим.
— Може би ще ни се наложи.
— По каква причина?
— Засега не съм в състояние да преценя. Разиграваните от мен варианти сочат, че това ще стане най-късно след половин час.
Въздухът се раздвижи.
Премина невидима сянка. Сам предположи, че това е Ред. Обърна се към Буцифал и той потвърди. Свирна познатия сигнал. За миг маскировката беше свалена и се показа брадясалото лице на верния спътник. Под избуялите вежди гледаха пъстри измъчени очи със синкави торбички под тях. Подпухналите клепачи подскачаха нервно. Умората си казваше тежката дума.
Плъзна изпитвателен поглед по главата на Адам. Но можеш ли да прочетеш нещо по непроницаемия лик на един робот.
— Какво ли правят разбойниците — запита Ред, обърнат повече към Адам отколкото към Сам.
— Обкръжават ни! — отговори лаконично роботът.
— Как ще се измъкнем?
— Трябва да вървим към Стадиона.
Буцифал не се противопостави.
Обгърнаха се в защитните си „дрехи“ и се понесоха, като се стараеха да не вдигат дори най-малък шум.
— Коментирай — заповяда Сам.
— Няма обкръжаващи!
— Съвсем нищо не разбирам.
— Инсценировка.
— Ред ли се опитва да ни изиграе?
— Не. Той също е жертва или по скоро неволно оръдие в ръцете на… не мога точно да установя. Трябва де се пазим от него и особено от Адам.
— Какво ще кажеш, ако споделим с него подозренията си?
— Ти луд ли си! Ще ни изпозастреля.
— Формулирай решение!
— Трябва да се разделим. По възможност най-бързо да се върнем във фермата. Там сме в пълна безопасност. Пази ни закона и малко са тези, които открито ще го нарушат.
— Съгласен съм. А какво ще стане с Ред?
— Успеем ли да се приберем невредими и те ще се приберат невредими.
— Това вече ми харесва.
— На мен пък съвсем не.
— Защо?
— Опасноста остава и когато е с неясно естество…
— Достатъчно. Измъкнем ли се ще търсим естеството.
Буцифал намали хода. Минута по-късно зави надясно и през единствения отвор в пода се спусна в някаква зала. От множеството изходи избра пролома през сляпата стена. Излязоха на улицата, прекосиха я и отново се скриха под покрив.
Така Сам се раздели с Ред.
— Обясни ми, какво става — поиска от Буцифал.
— Престани да питаш — сопна се троснато конят — отвличаш ме. Животът ни виси на косъм. Не съм в състояние да оценявам вариантите и да ти отговарям.
— Добре, добре.
Измърмори го мрачно, хвана здраво автоматичната карабина и се заоглежда, търсейки поне намек от странния враг, върху който да излее гнева си. Мислите, които го налегнаха, съвсем не бяха за бойното поле. Усещаше се унизен, подтиснат, опозорен от един робот, взел инициативата в една битка между хора.
Заприлича му на туристическа антракция. И така се увлече, че започна да зяпа забележителностите на града. Тук нямаше развалини. Паметниците, необезпокоявани, бяха вперили взор в бъдните далечини. Вратите бяха грижливо затворени и дори прозорците — напълно здрави. Само мръсотиите по сградите и наносите по улиците, подсказваха тъжната истина за многовековна липса на разумни обитатели.
Мракът се разреди. Звездите избледняха. Зазоряваше се.
Буцифал се притисна към стените и се стараеше по-плътно да се слее с тях. Движенията, досега поривисти и резки, станаха плавни и уверени. Изглежда бе намерил изход, обнадежди се Сам. Свикнал с дългата самота, той не посмя да го запита и търпеливо изчакваше хода на събитията.
Вратата изглеждаше заключена. Конят я приближи и тя се отвори, без той да я докосне. Изкачиха се по стъпалата нагоре и спряха на шестия етаж.
— Тук вляво — изведнъж проговори роботът. — Мисля, че в това скривалище едва ли ще ни търсят.