Йордан Йовков
Една торба барут
Янко, разносвачът на пощата, беше се отбил до хумниците, за да остави едно писмо на дяда Моска. След като повика няколко пъти, из една яма между разхвърляните камъни, напечени от слънцето, се показа дядо Моско и Янко можа да забележи колко е отпаднал и колко очите му лъщят, като че вътре в тях се бяха насъбрали сълзи. Такова умно и замислено лице дядо Моско имаше винаги, когато не беше пиян. Човек би казал, че той е чиновник, че е търговец, че върши всичко друго, но не и че се трепи да вади камъни.
— Дядо Моско — рече Янко, — имаш едно писмо. Дядо Моско пое писмото, прочете го отвън, попревъртя го измежду пръстите си, но не го отвори, а го сгъна и го тури в джоба на жилетката си. После седна и започна да си прави цигара.
— Какво прави кмета, Янко?
— Какво ще прави кмета — яде и пие. Ти, дядо Моско, май често зе да получаваш писма. Да не се е уредила работата ти? Хайде де! Дано вземеш милионите, дето си приказвал за тях, та и ний покрай тебе да видим добро.
Дядо Моско се усмихна някак горчиво и махна с ръка. Той гледаше надолу към дола, гдето беше старото турско теке, заобиколено с крушови дървета. Сега тия круши бяха се разлистили като китки, младата трева под тях също тъй се зеленееше. Топло беше, от слънце не можеше да се гледа.
— Хубаво време, Янко. Я чуй кукувицата! — Кука. Стопли се времето, кука. Нали има приказка: доде кукувицата не клъвнела крушово листо, не закукувала. Аз трябва да си ходя, че имам работа. Сбогом, дядо Моско!
Янко метна чантата на гърба си и заслиза надолу из баира. Той пак си спомни за насълзените очи на дяда Моска и се замисли. Ето тук, по тоя баир, откак се помни Антимово и Антимовският хан, копаяха хума. Хубава хума беше, разнасяха я и я продаваха по всички села наоколо, но колкото и да беше хубава, все пак си беше хума и нищо повече. Но ето, една пролет преди две години, дойде дядо Моско. Важен човек беше, с дълго черно палто, с чадър. Отидоха с кмета на хумниците, мериха, забиваха колчета, писаха. Най-после се чу, че хумниците се дават само на дяда Моска. Пак хума щял да вади, но в нея имало и нещо друго, много скъпо.
Започна се голяма работа, с много пари, с много хора. Разкопаха дълбоко ровове надлъж и напреки, изнасяха пръстта с колички, трупаха на една страна хумата, на друга — камъните. Колко дъски и греди се похабиха само за подпорки и за скели! Направиха барака и в нея живееше надзирателят на работниците.
Сам дядо Моско се настани в Антимовския хан. И нали имаше пари — започна се ядене и пиене всеки ден. От извадената хума натовариха цял керван коля и я изпратиха някъде. Казваха, че било мостра и ако я харесат фабриките, тогаз щяла да почне истинската работа, а дядо Моско щял да вземе милиони. И работниците все копаяха. Надзирателят се разправяше с тях, а дядо Моско не излизаше от хана, като че беше се венчал за Сарандовица.
Но всяко нещо си има край. Отговор от фабриките не дойде. Дядо Моско ходи, връща се, но едно беше ясно: нямаше пари. Работата спря, работниците се разотидоха, надзирателят напусна.
Сарандовица и тя обърна гръб на дяда Моска. Той се изнесе от хана и оттогаз заживя в бараката на хумниците. Дядо Моско се пропи съвсем. Инструменти, колички, дъски и греди — всичко се пренесе в хана на Сарандовица и оттам се изгуби. А когато и това не стигна, след като продаде готовата хума и готовите камъни, дядо Моско започна сам да вади камъни. Продаваше ги и каквото изкараше — изпиваше го.
Янко още веднъж се обърна и погледна към хумниците: чуваха се тъпи удари на лом. Защо дядо Моско не прочете писмото си, а се е заловил пак за работа? Янко погледна, после се обърна и пое пак пътя си.
А дядо Моско наистина се залови за работа, щом Янко замина. Искаше да остане сам, не бързаше и да прочете писмото. Знаеше отгде е, знаеше дори какво пише в него. Но той не можа да издържи много, излезе от ямата, отвори писмото и започна да го чете. Ръцете му затрепераха. Не дочиташе думите, бързаше. Искаше му се и да прочете писмото, и ако може, тоз-час да го забрави. Замислен и загледан пред себе си, той сгъна бавно писмото и го тури в джоба си.
Не всичко помнеше вече, нито искаше да го помни. Но останаха думи, които и сега, като нажежени, се въртяха пред очите му:
„Прави, струвай, ела си… Димка е болна, аз по цял ден ходя по чужда работа, срам ме е да гледам хората…“
Дядо Моско се замисли, сви се и като че се смали на мястото си. Той пак гледаше към зелените круши, но не виждаше нищо. Не чуваше и кукувицата.
Да работи той повече не можеше. Стана, наметна си палтото и бавно се упъти към Антимовския хан.
Като стигна там, той тъй тихо, тъй незабелязано се промъкна и се сви в едно кьоше, че отначало никой почти не го видя. Пък и малко хора се случиха в хана. Имаше няколко селяни, които скоро излязоха, а на една маса седяха Палазов, частният учител в Бигленци, и Червенаков, когото селяните, кой знай защо, наричаха Рогачът. Той беше едър, рус човек, със сини очи, но отпуснат и немарлив в облеклото си. Лошото е, че и той, и Палазов бяха закачливи хора, а на дяда Моска поне сега не му беше до шега.