— Аз ще ти счупя рогата тебе!
С кавги, с разправии, като тръгваха и пак се връщаха, сърненци най-после си отидоха. Тогава и богатият бистричанин се накани да си ходи и важен, какъвто беше през всичкото време, посочи с очи към дяда Моска и попита нисичко Червенакова:
— Какъв е този човек?
— Изгубен човек. Пияница.
Червенаков сниши гласа си и започна да разказва още нещо. Най-после си отиде и бистричанинът. Доволен, че беше успял да продаде една жътварка, Червенаков потърка ръце, засмя се и потърси с очи дяда Моска. А дядо Моско беше сложил главата си на една маса и беше заспал. Дойде Палазов и след като двамата с Червенаков погледаха дяда Моска и се смяха, като го слушаха как хърка, седнаха пак и се разприказваха. В кръчмата бяха останали малко селяни.
Додето в кръчмата имаше шум, дядо Моско спа, но щом стана тихо, той се събуди и погледна. Още беше пиян и му се струваше, че вижда сън: около една маса седяха и се хранеха — Червенаков, Палазов, Сарандевица и още един млад човек, с тъмни черни мустачки и с мека, малка брада. Кой беше тоз човек? Дядо Моско бавно и тежко си спомни. Отведнъж го обзе яд и кръв нахлу в главата му: момъкът беше Матея от Преселци. Откато баща му се помина, той през ден, през два идеше в хана. Ето кой беше най-драгият гостенин на Сарандовица. Той е богат, има пари. Но отколе ли беше? И той е седял тъй и срещу него пак тъй е седяла Сарандовица.
Дядо Моско удари с чашата по масата.
— Василке, дай ми едно шишенце ракия! И тъй като тънките вежди на Сарандовица се понамръщиха, дядо Моско завика по-високо:
— Стани и самичка ми го донеси, чуваш ли? И аз имам пари!
— Дядо Моско — рече Палазов, — ти хубаво си поспа, какво сънува? Милионите ли?
Всички се обърнаха към дяда Моска и се засмяха. Не Матея от Преселци не го и погледна. Дядо Моско се разсърди повече, очите му пламнаха като въглени.
— Василке, дай ми ракия ти казвам. Да ми я донесеш ей тука е. Не ме карай да си отварям устата и да ти казвам кой съм и какъв съм!
Сарандовица се позачерви и пак посви тънките си вежди.
— Стига — рече тя. — Нямам вече ракия.
— Нямаш? Нямаш?
Дядо Моско стана, заплете крака и тръгна към Сарандовица. Матея и сега не погледна дяда Моска, но гледаше Сарандовица и едва-едва се усмихваше. Разсърдена, Сарандовица погледна към дяда Моска, който все идеше към нея, обърна се назад и очите я срещнаха очите на Калмука. Направи ли му знак, или не — не се разбра, но Калмука веднага се свлече от пейката, пресрещна дяда Моска и го затули с грамадния си ръст.
— Мирувай де, Моско, мирувай, ти казвам — говореше му той, — седни си, седни си на мястото, българино!
И като го избутваше пред себе си без всяка мъка, като че беше дете, Калмука се обърна и пак погледна Сарандовица, тя му кимна и му посочи вратата. Тогава Калмука сграби дяда Моска и го изнесе навън. Той искаше да каже нещо, но не се чу, защото всички, освен Матея, се смееха.
След малко Калмука се върна.
— Отиде ли си? — попита Червенаков.
— Къде ще си ходи? Пиян човек. Падна там до плета и заспа.
Червенаков се засмя. Всички взеха чашите си и когато се чукаха, Сарандовица и Матея се усмихнаха и се погледнаха един други в очите.
Няколко дни по-късно Янко, разносвачът на пощата, пак се отби на хумниците, но тоя път не донесе писмо и доведе едно четиринайсет-петнайсетгодишно момче. Дядо Моско се случи тъй пиян, че едвам можа да познае, че това момче е син му, Йонко. Той го гледаше с мътен, пиян поглед, искаше да каже нещо, но не смееше да проговори, защото усещаше езика си надебелял. Той си легна и заспа. Когато след няколко часа се събуди, той беше пак добър, разумен и натиснат от срам и мъка, с насълзени и замислени очи, заразпитва момчето за всичко. И гледаше вехтите му изакърпени дрешки и преглъщаше нещо, което задавяше гърлото му.
— Димка е много болна — рече пак момчето. — Мама каза да си додеш. Да си идем наедно.
— Ще си идем, Йонко, ще си идем. Още утре ще приберем едно-друго и ще си идем.
Него ден дядо Моско работи малко и надвечер, когато старите му привички се обадиха пак, той се накани да иде към хана.
— Тате — каза Йонко, — да не ходим на кръчмата. Мама тъй заръча…
— Не мога бе, синко, какво да правя. Аз няма да пия много. Ще поседим и ще се върнем.
Но, както винаги, дядо Моско се напи. А драго му беше, че има такъв син, и все за туй приказваше на Са-рандовица.
На връщане той се поспирваше из пътя, залиташе и като махаше срещу сина си ръце и го гледаше със страшни очи, викаше:
— Ка-а-ак! Ти ще ме учиш! Ти ще заповядаш на баща си! Магаре! Да мълчиш!
Дядо Моско все отлагаше заминаването си. Момчето беше кротко, послушно, примири се и започна да помага на баща си. А тъй като дядо Моско, за да разкъртва камъните, си служеше с барут, тия страшни гърмежи забавляваха момчето и то още повече се увличаше в работата си. И двамата, баща и син, наедно работеха, наедно спяха в бараката.