— Родих се — започна Флави — преди двайсет и две години и осем дванайсети в малък нормандски замък в околностите на Кетху3. Баща ми, бивш учител по поведение в института на госпожица Дезир4, беше излязъл в пенсия с осигурено благосъстояние, за да се наслаждава кротко на своята прислужница и на плодовете от упорития си труд; майка ми, бивша негова ученичка, която бе съблазнил с голям зор — защото беше много грозен, — не го последва и съжителствуваше незаконно ту с един архиепископ, ту с един полицейски пристав в Париж. Баща ми, настървен антиклерикал, не знаеше за връзката на майка ми с първия, иначе би поискал развод, но се радваше на своеобразното си родство с копоя, защото то му позволяваше да унижава този честен функционер с подигравките си, че се задоволява с останки. От друга страна, баща ми притежаваше значително богатство под формата на парче земя в Париж, наследство от прадядо му, до Площада на операта.
Правеше му удоволствие да ходи там в неделя, за да отглежда ангинари под носа на шофьорите на автобуси. Както виждате, баща ми презираше униформата във всичките й разновидности.
— А къде сте вие в цялата тази история? — каза Уен, имайки чувството, че тя се отвлича.
— Вярно.
Девойката отпи глътка от зелената течност. И изведнъж заплака безшумно, като изправно кранче на чешма. Изглеждаше отчаяна. И сигурно беше. Уен хвана ръката й развълнуван. Скоро я пусна, защото не знаеше какво да прави с нея. Все пак Флави се успокои.
— Аз съм нищожество — каза тя.
— Не е вярно — запротестира Уен, който смяташе, че е прекалено строга към себе си. — Сбърках, че ви прекъснах.
— Разказах ви низ лъжи — каза тя. — От чиста гордост. Всъщност архиепископът беше прост епископ, а приставът — регулировчик. Колкото до мен, аз съм шивачка и едва свързвам двата края. Клиентките ми са малко и са проклети, истински чуми. Умират да гледат как се съсипвам. Нямам пари, гладна съм и съм нещастна. А приятелят ми е в затвора. Продаде някакви секретни сведения на една задгранична сила, но ги продаде на по-висока цена от тарифата и го арестуваха. Бирникът ми иска все повече пари, той ми е чичо, ако не плати дълговете си от комара, леля ми и шестте й деца са обречени на разорение, давате ли си сметка, най-големият е на тридесет и пет години, да знаете само какво изяжда човек на тази възраст!
Сломена, тя изхлипа горчиво.
— Денонощно съм с иглата в ръка, но напразно, защото вече нямам дори с какво да си купя макара с конци.
Уен не знаеше какво да каже. Потупа я по рамото и си помисли, че трябва да повдигне духа й, но как? Това не става с едно духване. Поне… всъщност дали някой някога е опитвал?
Той духна.
— Какво ви става? — попита младото момиче.
— Нищо — каза той. — Въздъхнах, вашата история ме потресе.
— О — продължи тя, — това е още нищо. Едва ли ще се осмеля да ви разкажа най-лошото.
Той погали нежно бедрото й.
— Доверете ми се, това облекчава.
— Вас облекчава ли ви?
— Господи — отвърна той, — така казват. Признавам, много общи приказки.
— Но какво от това? — каза тя.
— Какво от това — повтори той.
— Другото обстоятелство, което превръща жалкото ми съществование в истински ад — продължи Флави, — е, че имам един недостоен брат. Спи с кучето си, плюе по земята още щом се събуди, рита по задника котето и се оригва по няколко пъти, когато минава край портиерката.
Уен загуби дар слово. Когато похотливостта и отклоненията са извратили до такава степен мозъка на един човек, откриваш, че си безпомощен да коментираш.
— Помислете — каза Флави, — щом е такъв на осемнайсет месеца, какъв ще стане по-късно?
След като нанесе този удар, тя избухна в ридания, малко на брой, но твърде силни. Уен я потупа по бузата, но тя плачеше с горещи сълзи и той бързо отдръпна изгорените си пипала.
— Ах — каза той, — клетото момиче.
Тя само това чакаше.
— Както ви съобщих — добави тя, — остава да чуете най-ужасното.