II
Освен с едно изключение тази вечер по нищо не се различаваше от всяка друга вечер. Седем души с блеснали очи, но стъпващи уверено на краката си, след цял ден уиски бяха завършили със завъртян коктейл и бяха седнали да вечерят. Бяха се докарали със сака, панталони и обувки. Джери Макмъртри, управителят, Еди Литъл и Джак Андрюс, деловодител, капитан Стейплър от набиращия работници кеч „Мери“, Дарби Шрайлитън, плантатор от Тито-Ито, Питър Джи, полукитаец, закупвач на бисери, който обикаляше от Цейлон до Паумоту, и Алфред Дийкън, случаен гост, слязъл тук от последния параход. Отначало черните слуги поднасяха вино на тези, които го пиеха, но скоро всички пак го обърнаха на уиски със сода и продължиха да спиртосват храната си още докато я дъвчеха, преди да стигне в калцираните им спиртосани стомаси.
Когато пиеха кафето, чуха да тътне през клюза котвена верига, което означаваше, че е пристигнал кораб.
— Това е Дейвид Грийф — обади се Питър Джи.
— Отде знаете? — попита заядливо Дийкън и веднага се помъчи да обори правотата на твърдението МУ: — Вие, драги мой, все се силите да покажете пред всеки новодошъл колко сте умен. Аз също съм поскитал по моретата и това познаване на кораба, когато платното му е петънце на хоризонта, или пък на човека по дрънченето на котвата му… това е… това са.. . чисти измишльотини!д Питър Джи си палеше цигарата и не отговори.
— Някои от черните са изумителни в това отношение — тактично се намеси Макмъртри. Също както другите, това поведение на госта подразни управителя. От момента, в който Питър Джи бе пристигнал след обяд, Дийкън открито се мъчеше да се заяде с него. Все оспорваше изказванията му и се държеше, общо взето, грубо.
— Може би защото Питър има китайска кръв — беше предположил Андрюс. — Дийкън е австралиец, нали, а те са побъркани на тая тема.
— Май че е това — беше се съгласил Макмъртри. — Но ние не можем да позволим никакво нагрубяване, особено пък на човек като Питър Джи, дето е по-бял от повечето бели.
В това отношение управителят никак не грешеше. Питър Джи беше от тези редки създания, които са и добри, и умни евроазиатци. Всъщност то се дължеше на безстрастната почтеност на китайската кръв, която смекчаваше безразсъдността и невъздържаността на английската, текла в жилите на баща му. Освен това той беше по-интелигентен от всички присъствуващи, говореше по-добре от тях английски, както и няколко други езика, познаваше и живееше повече според техните собствени идеали на благовъзпитаност, отколкото самите те. И в крайна сметка беше блага душица. Той осъждаше насилието, макар навремето да беше убивал хора. Буйството го отвращаваше. Винаги се пазеше от него като от чума.
Капитан Стейплър се намеси, за да помогне на Макмъртри:
— Спомням си, когато сменях шхуните и пристигах в Алтман, черните винаги познаваха, че съм аз. Не ме очакваха, още по-малко пък да дойда с друг кораб. Казваха на управителя на станцията, че съм аз. Той проверявал с бинокъла, защото не можел да им вярва. Но те бяха сигурни. Разправяха ми после как по всичко на шхуната личало, че е под моята команда.
Дийкън не му обърна внимание и продължи нападките си срещу закупвача на бисери.
— Как познавате по трополенето на котвата, че това е… как му беше името на тоя? — рече той предизвикателно.
— Има толкова много неща, които помагат да се стигне до това заключение — отговори Питър Джи. — Много е трудно да се обясни. За това ще трябва кажи-речи цял учебник.
— Така си и мислех — подигра му се Дийкън. — по-лесно е да дадеш обяснение, което не обяснява
— Кой ще играе бридж? — прекъсна го Еди Литъл, вторият помощник на управителя, като ги изгледа очаквателно и започна да разбърква картите. — Ти ще играеш, нали, Питър?
— Ако играе, значи той е блъфьор — пресече го Дийкън. — Започват да ми омръзват тия измишльотини. Господин Джи, много ще ме задължите и ще поправите мнението ми за вас, ако ми кажете по какво познавате кой е тоя човек, който току-що е пуснал котва. След това ще играя с вас на пикет.
— Бих предпочел бридж — отговори Питър. — Колкото за другото, то е горе-долу така: според звука това беше малък кораб, не е с гафелно стъкмяване. Не се чу нито свирка, нито сирена — значи пак малък кораб. Пусна котва близо до брега — пак малък кораб, защото параходите и големите платноходи трябва да пускат котва оттатък плитчината, дето е по средата. Входът на залива е с много извивки. Няма капитан на кораб за набиране на работници или пък на търговски кораб, който би посмял да мине през прохода след мръкване. Никой нов за тия места положително не би се решил. Имало е две изключения. Първото е бил Маргонвил. Но него го екзекутира върховният съд във Фиджи. Остава второто изключение, Дейвид Грийф. Денем и нощем, в каквото и да е време, той минава през прохода. Това е добре известно на всички. Ако Грийф беше някъде другаде, би съществувала възможността да е някой безразсъдно смел млад капитан. Но, първо, аз не съм чувал за такъв, нито някой друг е чувал.