Светослав Минков
Една възможна утопия
С помощта на новооткрития апарат фантаскоп човек можеше да вижда всичко, каквото пожелае, без да е надарен с някакво шесто чувство на ясновидец. Изобретател на фантаскопа беше холандският инженер Ван Трайден от Харлем — един нещастен щастливец, който спечели милиони флорини с патентуването на своето откритие в Европа и Америка и който в края на краищата се умопобърка, обсебен от нелепата мания, че въплъщаваше в себе си духа на свети Франциск.
Все пак, въпреки трагичния край на инженер Ван Трайден, фантаскопът си остана едно от най-гениалните постижения на човешкия ум. Думата „загадка“ се изхвърли от употреба, тъй като новото изобретение разкриваше неограничени възможности за разплитане на най-забулените тайни, дебнещи човека от всички страни. Нямаше вече мистериозни престъпления, нямаше неуловими любовни измени, нито неочаквани изненади от страна на оная коварна сила, наречена „съдба“. Във всяка къща имаше фантаскоп и всички хора бяха буквално обхванати от една неизлечима фантаскопна епидемия да надничат непрекъснато над съблазнителното прозорче на неизвестността.
Какво представляваше в същност фантаскопът?
Един съвсем прост апарат във форма на кубична кутия, наподобяваща донякъде миниатюрна панорама, с тая разлика само, че вместо картичка, на дъното на апарата се намираше огледална плочка. От двете страни на кутията излизаше по една нежна метална жица, споена на края със съвсем тънка магнитна пластинка. Човек закрепваше магнитните пластинки на слепите си очи посредством каучукови наушници — като радиослушалки, замисляше се съсредоточено няколко минути и след това се заглеждаше вторачено в голямата леща на окуляра. Тогава върху огледалната плоча изпъкваха с поразителна яснота картините и представите, извикани от неговата мисъл.
Така фантаскопът осъществяваше легендата за вълшебното огледало от „Хиляда и една нощ“.
Каква дълбока истина лежи в древната розенкрайцерска мъдрост: да не се дават бисери на свинете!
Да, човек злоупотребява винаги с всичко.
Лека-полека увлечението в играта с фантаскопа стигна дотам, че мнозина започнаха да се гаврят с някои интимни подробности от живота на своите познати и да наблюдават зрелища, които им бяха запретени не само от гледището на общоприетия морал, но и от чувството на добро възпитание. С други думи стените на къщите станаха изведнъж прозрачни като стъкло и всеки любопитен безделник можеше спокойно да съзерцава какво се върши в чуждите стаи.
Много естествено е, че при това положение на разюздано любопитство и на крайно опасен за чистотата на нравите шпионаж черквата трябваше да издигне глас на протест. След черквата възнегодуваха и неколцина видни политически мъже, които нямаха никакъв интерес да се знаеха излишни подробности из тяхната обществена дейност. Най-сетне една международна конвенция тури край на нравственото вълнение, като забрани под страх на строго наказание масовата фабрикация и безогледната употреба на фантаскопа. Допущаха се известни изключения само за научни, полицейски и още някои по-специални цели.
По тоя начин човечеството наметна бялата мантия на невинността и се усмихна лукаво.
Понеже писателите страдат открай време от липса на фантазия, моята скромна личност попадна безспорно в категорията на ония хора, които се нуждаеха от фантаскоп „за специални цели“, сиреч — в името на чистото изкуство.
И тъй, нека ми бъде позволено сега да разкажа какво видях веднъж в огледалната плочка на фантаскопа благодарение на едно съвсем случайно хрумване.
Беше горещ юлски следобед, а аз сядах при спуснати завеси в стаята си, прозявах се и с пот на челото се мъчех да хвана в чудодейния апарат някаква интересна идея за художествена експлоатация. По едно време, навярно от досада, през главата ми мина мисълта: как ли бих прекарал днешния ден след триста години?
— Наистина как ли бих прекарал днешния ден след триста години? — повторих на себе си аз и се загледах в лещата на окуляра.
Неочаквано огледалото на фантаскопа светна и пред очите ми се завъртя една безкрайна лента от странни картини.
Аз седях на терасата на големия хотел „Уникум“ и закусвах въглехидратни таблетки с каймак от небесна мана, когато до мен се приближи един непознат човек с четири чифта ръце и с висока цилиндрична глава, в средата на която имаше само едно око, а под окото — дълъг хобот вместо нос.
Непознатият ме поздрави, като дигна нагоре всичките си осем ръце, и рече на есперанто:
— Моето име е господин Лунч.