— Аз? Вече не съм исламех? — попита тя бързо. — Каква, каква съм иначе?
— Християнка.
— Би хатър-и-худах! (За Бога!) — възкликна ходиах, като плесна ръце. — Ти дръзваш да ме наричаш християнка?
— Това не е дързост, а истина. Преди малко аз казах, че ти се намираш в заблуда и по отношение на живота в теб самата. Аз те виждам и говоря с теб днес за пръв път. Следователно не те познавам, но хвърлих един поглед в дълбините на твоята душа, в която живее един голям, болезнен копнеж по любовта и избавлението. Ти вече от дълги години търсиш Бога, неговото небе и неговото отвъдно блаженство, ала не си намерила човек, който да ти посочи пътя за нагоре…
— Мълчи! — прекъсна ме жената властно.
После пристъпи към огъня, седна и сложи нови съчки в пламъците. При това почти не отвърна очи от мен. Сякаш искаше да ме прониже с поглед. Едва след дълго време каза бавно и като че й бе трудно да изтръгне от себе си признанието:
— Защо ми говориш по начин, по който иначе се говори само с мъже, и то учени мъже?
— Ти не си обикновена жена, а учена жена. Но ти не притежаваш учеността на главата, а учеността на сърцето, което се стреми към по-извисени блага от тези, към които пресметливият разсъдък протяга мършави ръце.
— Ефенди… да не би ти да си мъжът, когото търся от толкова дълго, без да го намирам? Можеш ли ти да ми покажеш пътя за нагоре? Аз съм почти склонна да го повярвам и все пак не го вярвам, защото ти си… християнин!
— Да, и благодаря на Бога за високото благоволение дето мога да бъда християнин. Аз се старая не само да се наричам християнин, но и наистина да съм християнин. Ако всички християни го вършеха, ти щеше другояче да говориш за нас. Кажи, смяташ ли всички изповедници на исляма за добри хора?
— Не, те за съжаление не са такива.
— Виновен ли е ислямът за това?
— Определено не.
— Как става тогава, че обвиняваш нашата вяра, понеже си опознала християни, които не са били добри хора? Един добър християнин обаче винаги е и добър човек.
— Тогава значи и един добър мюсюлманин е също винаги добър човек?
— Не, защото ислямът не изисква от своите следовници любовта, която е основният камък и ъгловият стълб на християнското учение.
— Ислямът също учи на любов.
— Само на любов към и сред своите привърженици. Нашето Свето писание обаче ни повелява да обичаме всички хора, дори враговете като нас самите.
— Също враговете?
— Да.
— Би чешм-и-ферсендем (В името очите на моя син), това не е възможно. Никой смъртен не притежава безкрайното самообладание, необходимо за да обича врага като самия себе си. Кажи ти би ли могъл да направиш на твоя смъртен враг същото благодеяние както на своя кръвен приятел?
— Да.
— Ти сбърка. Искаше да кажеш «не»!
— Аз исках да кажа «да» и го повтарям!
— Това е лъжа.
Тя скочи и ме стрелна с гневни очи.
— Истина е! — потвърдих аз.
— Лъжа, лъжа, нищо освен лъжа! Сега и аз те презирам. Ти си умен мъж и почти разпозна копнежа, който живее в моето сърце. Ти искаш да го използваш в твоя изгода и се стараеш да гледам на теб като на някой дарител на голям дар. Но няма да ме измамиш! Ти беше толкова непредпазлив да ми отвориш очите с твоята невъзможна любов към враговете. Чрез това, че искаш да се представиш за християнин на всички християни, ти доказа, че си християнин само по име, един себичен, пресметлив и лош човек. Ти надзърна в душата ми, ала не ме опозна. Помисли, че е лесно да заблудиш мен, простата и неука мохамеданка. Но аз не съм това, за което ме смяташ. Аз живея само кратко време от годината тук в дивите планини, а се намирам иначе почти винаги на път и в харимат на велможите на нашето царство. Там аз държа очите и ушите си отворени и събирам духовни съкровища, чиято равностойност никой не би могъл да ми заплати и със злато. Още харемът на Мухамед шах, бащата на нашия сегашен владетел, стоеше отворен за мен, а преди туй бях приятелка на всички жени на Фетх Али шах, най-великия от Каджарите[17]…