— Какво… наистина ли…? — прекъснах я удивено. — Та това е повече от един човешки живот.
По лицето й мина горда, със съзнание за собствена цена, усмивка и тя отговори:
— Да, тук престава цялата ваша франкска мъдрост. Тук не можете да сторите нищо друго, освен да се дивите. Знай, че моята възраст възлиза далеч над шест десетилетия, и че аз, когато един ден умра, ще изглеждам все така млада, както в днешния ден. Аз имам в ръката си извора на младостта, защото съм Умм ед Джамал, от чиито ръце хиляди са получили блясъка на красотата и…
Беше прекъсната от Халеф, защото този се изправи, колкото бързо му бе възможно във вървите, и извика запленено:
— Ти си Умм ед Джамал? Хамдулиллах! Хвала, слава, почести и благодарности, изказани на Аллах, задето позволи да бъдем твои пленници! Колко струва една кутийка от твоята чудодейна помада? Аз ще купя на часа десет, двайсет, може и петдесет парчета, стига да не е прекалено скъпа!
— Ти? — попита тя. — Ти няма да получиш ни една-едничка.
— Защо не?
— Защото хаддедихните са врагове на нашите приятели. И през ум не ми минава да изглаждам бръчките и браздите на твоя харем. Аз по-скоро желая те да станат дълбоки като урвите и пропастите на нашите планини. Колко жени имаш?
— Една.
— Как е името й?
— Ханнех. Тя е най-прекрасната и красива роза сред всички ухани цветове от царството на цветята.
— Най-прекрасната и най-красивата? И въпреки туй искаш за нея от моята помада? Нейното лице сигур прилича на някой спаружен шипков плод, а вървежът й — на малко камилче. В харимат на хаддедихните не живее и една-единствена красива жена.
Това беше за моя дребен, лесно кипващ хаджи като искра в буре барут.
— Какво чувам? — изкряска той. — Моята Ханнех, перлата и короната на всички жени, приличала на спаружена шипка и малкото на камила! Ако не бях вързан и ти не беше жена, щях да те заплюя и сетне така да те тръшна на земята, че никога вече да не можеш да се дигнеш. Ами как изглеждаш ти? Да не би да си красива? Дори не си го въобразявай! Хаддедихните притежават най-прелестните жени от всички народи по земята. Пред тях вашите жени са като дългоноги тарантули, сравнени със златисто потрепкващи пеперуди. Помадата на красотата за тях е излишна, аз изобщо не я желая. Ако твоята красота е всичко, което човек добива от нея, хич не ти искам мазилото, защото то само ще обезобрази и похаби чаровния лик на любимката на моята душа.
Ходиах не каза нито дума на тези оскърбления. Тя отправи към него един дълъг, изпълнен с презрение поглед и се отвърна после, за да се отдалечи.
— Правилно ли постъпих, сихди? — попита ме той, когато тя си беше отишла.
— Не. Ти трябваше да премълчиш.
— Да премълча? Когато някой очерня Ханнех, виделината на моите очи и слънцето на живота ми? Шипка! Ще ми се за това на тая дърта пергишка да израсне мустак, голям колкот’ на някой персийски сипехсалар (фелдмаршал). Нека си задържи тя помадата и да натрива с нея своите кози и овце.
Халеф трябваше да прекъсне посред излиянието на своето сърце, защото пазачът се върна и ни съобщи, че ходиах заповядала да не получим никакво ядене и да не говорим повече помежду си. При първата дума щели да ни разделят. Това бе последицата от бъбривостта на Халеф.
За мен мълчанието беше добре дошло, но за него беше по-лошо от глада. Той го изразяваше с немите, наистина, но пък много красноречиви погледи, които от време на време ми хвърляше. Най-доброто в нашето положение беше да направим опит да заспим. Но преди това да ни се удаде, пазачът ни беше сменен от други двама, които още веднъж строго ни повториха забраната за говоренето. Нощта беше студена. Огънят не топлеше, а вървите ни пречеха да легнем удобно. Въпреки това аз спах доста добре и се будих на няколко пъти само от смяната на пазачите.
Когато новият ден дойде, вън се надигнаха високи крясъци. Звучеше толкова опасно, сякаш бивакът беше нападнат от врагове. Хората търчаха оживено насам-натам. Чухме гневни проклятия. Коне тупкаха с крак и цвилеха. Аз се угрижих единствено за нашите. Единият от пазачите се отдалечи, за да разбере причината за тази възбуда. Но ние не узнахме нищо, когато мъжът се върна, защото той осведоми събрата си шепнешком. Но и на двамата им личеше, че събитието беше както важно, така и неприятно.