Ние не получихме нито нещо за ядене, нито за пиене. С удоволствие бихме пили по глътка вода, но не ни хрумна да молим за това. Най-неприятни бяха не гладът или жаждата, а вървите. Те не ни причиняваха болки, наистина, защото не бяха така здраво стегнати, както при индианците например, но ни уморяваха с това, че ни принуждаваха да заемаме неудобно физическо положение. Впрочем необходимо беше само да поискам и щях да получа свободата на ръцете си, понеже още от вчера бях опъвали така разтегнал въжето, което ги свързваше, че във всеки удобен миг можех да ги измъкна. Но в присъствието на пазачите с това нямаше да постигна нищо, понеже и краката ни бяха вързани наедно. Следователно трябваше да чакаме, докато по някое време бъдеха освободени.
Това стана по обяд. Тогава влязоха двама по-възрастни воини. Единият беше предводителят на тези, които ни бяха пленили. Той ни съобщи следното:
— Вие сте оскърбили ходиах. Ето защо тя ви отказва честта да дойде пак при вас, а вие ще бъдете отведени при нея, за да научите какво ще иска днес от вас.
— Та нали тя постави още вчера искането си! — отговорих аз.
— Нещата се промениха, защото вашите коне бяха взети от кавалеристи на шаха. Така ние не можахме да вземем тяхната цена и вие трябва да добавите загубата с пари.
— Какво? — попитах уплашено. — Взели са конете ни?
— Да, и заедно с тях още двайсет от нашите!
— Кой?
— Заранта тук беше един десте-и-севарех (ескадрон). Командващият в Керманшах се нуждае от коне за своите войскови части, защото шахът иска да обяви война на султана на Турция. Вие не сте тукашни и значи не знаете, че ние, ихлаутите, сме длъжни да предоставяме конете си, без някой да ни пита дали искаме, или не. На наиб-и-евела (старши лейтенант), който предвождаше тези кавалеристи, му харесаха вашите жребци и той ги взе.
— Нима не му казахте, че те изобщо не ви принадлежат?
— Худа не кунед! (Да пази Бог!) Дори и през ум не ни дойде да проявим такава глупост. Той щеше да иска да говори с вас и сетне да пъхне в собствения си джоб откупа, който трябва да ни платите.
— Накъде тръгна той с конете ни?
— Към Керманшах, но не само с вашите, а и с нашите. Дяволът да го прокълне! Сега елате!
Халеф се беше кажи-речи вцепенил от страх, че неговият Баркх и моят Бен рих са били отвлечени. За да не бъда разбран, му прошепнах на западен арабски:
— Не се безпокой, ние ще си ги получим отново. Ще яздим след тях. Само внимавай!
— Мълчете! — беше ни заповядано. — Вие не бива да разговаряте помежду си! Напред!
Бяхме изведени от колибата. Аз твърдо бях решил в нея повече да не стъпя.
2. При бахтиярите
Като казвам: «Твърдо бях решил да не стъпя повече в нея», това може би звучи самонадеяно или дори смехотворно. Но аз можех да разчитам на себе си и на моя деятелен дребен Халеф, а за един прериен скитник тези ихлаути бяха само едни калпави чираци.
За да можем да вървим, ни бяха освободили краката.
Сега значи бях сигурен, че ще мога да използвам крайниците си веднага щом се наложи. Тъй като вчера при пристигането ни беше тъмно, хората не бяха съумели добре да ни огледат. Ето защо сега обитателите на бивака стояха вън на гъсти тълпи да ни гледат. И отново ми направиха впечатление жените и момичетата, които и тук бяха незабулени. Странно бе, че дори майки, чиито израсли синове стояха редом с тях, имаха толкова момински свеж вид, сякаш бяха все още неомъжени. Не откривах, докато ни водеха през образувания шпалир, в тези женски лица ни най-малкия кожен недостатък, макар да имах остри очи. Вярно, аз можех да насочвам вниманието си не само към това фрапиращо обстоятелство. Едно много по-голямо внимание трябваше да посвещавам на конете на ихлаутите, защото се нуждаехме от два, за да препуснем възможно най-бързо към Керманшах.
Не можехме да желаем по-благоприятно устройство на бивака. Гората образуваше, както вече споменах, една бухта, протегляща се от север на юг. Вчера ние бяхме дошли на север. Конете пасяха при тамошния край на бухтата — неоседлани, но всичките с юзди. Водеха ни в тази посока, и то към една колиба, разположена толкова близо до окрайнините на гората, че задната й част се облягаше на два дървесни ствола, отдалечени приблизително на четири метра един от друг. Подлесът на това място бе образуван от картоп[18].
Трябва да спомена, че бяхме оглеждани само с любопитство и в никое лице не се виждаше отсянка на омраза или някакво подобно чувство. За тези хора ние бяхме именно само средство да изкопчат откуп, нищо повече.