Спряхме пред споменатата колиба. Предводителят излезе първо сам и след късо време ни даде знак да го последваме. Бях очаквал да ни отведат пред едно събрание на изтъкнати воини, които са взели решение относно нас, и, следователно, си бях представял бягството много по-трудно, отколкото сега ми се стори, когато видях ходиах да седи сама в колибата.
Тя беше също изградена от пръти и чимове, и то без отвори за прозорци. Получаваше светлина само от многобройните процепи в стените и през един отвор в покрива, който служеше същевременно като отход за дима. В единия от задните ъгли беше изграден от камъни прост оджак, в другия видях постелята от висок пласт шума, застлан с кожи. Тя сега служеше за диван на седналата върху нея собственичка. Няколко сандъка със сложени отгоре им покривки представляваха цялата мебелировка. Оръжия нямаше, освен нашите, които лежаха на една малка черга, просната до постелята, и то не само те, а в компанията на всички предмети, дето се бяха намирали по джобовете ни. За мен беше истинско блаженство да зърна всичко така мило оставено на едно място.
Намирахме се само с жената и предводителя. Той стоеше зад нас с ръка на ножа. Тя метна къс, враждебен поглед към Халеф, после огледа мен по-малко неприязнено и започна да обяснява студено:
— Вие вероятно вече знаете какво се случи с конете ви. Те са изгубени за нас и вие следователно ще трябва да ни обезщетите. Джемма на моите воини реши за вас всичко и аз го одобрих. Оръжията ви не са ни необходими, защото ние самите си имаме достатъчно, а и не знаем как да боравим с някои от тях. Другите вещи също бихме могли да задържим, наистина, но те много вероятно имат по-голяма стойност за вас отколкото за нас, така че ние на драго сърце сме готови да ви ги продадем. Ако не ви липсва нищичко от това, което ви е принадлежало, толкова по-драговолно и по-добре ще платите. Така мислим ние…
— Машаллах! — извика тук хаджията. — Ние трябва да купим собствените си вещи и да ви обезщетим за конете, които са ни задигнали. Такава откаченост…
— Мълчи! — прекъсна го ходиах. — Тук ти нямаш думата. Аз не говоря с теб, а само с Кара бен Немзи ефенди!
И обръщайки се към мен, продължи:
— Аз още веднъж размислих върху всичко, което вчера си говорихме. Твоите думи докоснаха сърцето ми като ключ, който отваря вратата на някое светло, красиво жилище на блаженството. Бих желала да ти отправя много въпроси, на които да ми отговориш. Та нали ще разполагаме с много време, тъй като ще трае дълго, докато пратениците отидат и донесат парите ви.
Това прозвуча така чистосърдечно, толкова самоуверено, че аз развеселено попитах:
— И откъде ще идат да ги вземат?
— Където ти посочиш, защото само ти можеш да знаеш откъде ще ги получиш. Ако притежавахме още конете ви, щяхме да искаме по-малко от вас. Искам да ти кажа, че повелителят на Керманшах е враг на нашето племе, защото ме мрази. Неговият харем веднъж ме оскърби тежко и поради това вече не получава от мен «Пътя към красотата». По тази причина той ми се закле в отмъщение и залови с хитрост и взе за войници моя син Келат и внука ми Шерга. Двамата са свободни ихлаути и са се възпротивили да вършат робската служба, на която са ги осъдили. Тази съпротива възбудила неговия гняв. Той доказал чрез свидетели срещу бакшиш, че те са бабити и са се домогвали до живота му. Сега бил заминал за Техеран, за да отпразнува там Ной Рус[19], а те щели да бъдат заведени след него, понеже празникът трябвало да бъде възславен със зрелището на тяхната екзекуция. Това ми го каза предводителят на отряда, който дойде днес по негова заповед да конфискува най-добрите ни коне. Моите деца са изгубени, а аз не мога да ги спася. Тяхната смърт ще бъде ужасна, защото бабите често биват умъртвявани като в тялото им се изрязват дупки, в които втикват горящи свещи. О, ефенди, да знаеше само как се чувства една майка при това положение.
Тя скри ръце в шепи и заплака високо и горчиво. После отпусна внезапно ръце, хвърли ми един полублуждаещ поглед през сълзите и запита сурово:
— Какво ще кажеш като християнин за това? И вашият бог ли е така свиреп като бога, за когото ислямът учи?
— Има само един Бог, Богът на вечната любов и милосърдие, ала ислямът не познава тази любов. Него обвинявай, не Бога! — отвърнах.
— Но пък Бог е съгласен синът ми и внукът ми да бъдат невинни измъчвани. Това ли е неговата любов и милосърдие? Това ли е справедливостта?
— Не се гневи на Всемогъщия и Всезнаещия! Той знае защо ти е сторил това бреме и ако е в неговата воля и ти го помолиш за това, децата ти ще бъдат спасени.