— Да се моля? С молитва?
— Да, моли се! Тръгни но стъпалата на молитвата към небето и тогава Бог ще тръгне насреща ти по стъпалата на изслушването. Моли се значи, моли се! Не Го набеждавай в несправедливост, след като ти самата си несправедлива спрямо други хора!
— Несправедлива? Срещу кого? Аз не зная нищо за това.
— Наистина ли? Не си ли такава спрямо нас? Какво сме ти сторили, че стоим тук като пленници? С какво сме го заслужили? Да не би да си справедлива спрямо нас?
Една своеобразна усмивка премина по лицето й. Тя стана, извървя няколко крачки към мен и газа, гледайки ме с напрежение в лицето:
— Сега трябва да се покажеш като християнин и да защитиш вярата си. Та кажи защо се съгласи твоят Бог на любовта да извършим несправедливост спрямо вас?
— Може би заради теб. Трябвало е да Го опознаеш чрез нас и да повярваш в Него. Ако е по волята Му и аз Го помоля, то ние ще бъдем свободни, когато ни е угодно.
— Ти наистина ли вярваш в това, убеден ли си?
— Да, напълно убеден.
— Тогава докажи, че можете да бъдете свободни, когато ви е угодно! Дай ми това доказателство, ох, дай ми го, та да мога да повярвам в твоя Бог на любовта, на милосърдието! Ако той те освободи от ръцете ни, ще може да спаси и моите синове.
— И тогава ще повярваш и ще му се молиш?
— Да.
— В такъв случай те моля за едно обещание!
— Нека го чуя!
— Обещай ми, че ако се освободим против волята ви от нашето пленничество, ще се молиш от все сърце за спасението на твоите деца.
— Обещавам.
— Ще сдържиш ли думата си?
— Като свята клетва! Само че няма да ми се наложи да я сдържам, защото никой бог не може да ви спаси, ако се възпротивите да платите откупа.
— Мисли сега каквото си щеш! Аз обаче се улавям за думата ти! Ти веднага ще узнаеш как Аллах ще те принуди към молитвата.
Изхлузих едната си ръка от клупа, обърнах се към предводителя, който все още стоеше зад нас, и му нанесох удар с юмрука си по слепоочието. Оня рухна на земята и остана да лежи там в безсъзнание. В следващия миг ръцете ми бяха върху устата на жената, за да не може да извика. Повече нямаше какво да й посягам, защото тя затвори очи и се свлече в несвяст до мен. Неочакваността на постъпката ми я беше уплашила повече, отколкото можеше да понесе, и аз вече държах моя лежащ върху черджето нож, с който прерязах вървите на хаджията. След това първата ни работа беше да вържем предводителя и да му тикнем един парцал между зъбите. Всъщност сега трябваше да сторим същото и с ходиах, ала нещо у мен се възпротиви да се отнеса по този начин с нея. Прибрахме си възможно най-бързо собствеността, избихме с прикладите на пушките един отвор в задната стена на колибата и изпълзяхме предпазливо навън, за да узнаем преди всичко как стоят нещата от другата страна. Зяпачите се бяха разкарали оттам, бяха останали само още неколцина, които обаче не гледаха в нашата посока. Ние залегнахме и запълзяхме навътре в гората между картопа, докато вече не можехме да бъдем видени от колибата.
Сега-засега се намирахме в безопасност и можехме да се захванем с търсенето на конете. Продължихме бързешком по периферията на гората — за щастие, без да срещнем някого — докато достигнахме северния край на биваха и видяхме конете пред нас.
Понеже и двамата бяхме познавачи, не ни трябваше много време да подберем двата най-добри. Никакъв човек не се мяркаше наблизо. Работата беше наистина такава, сякаш някой беше подготвил бягството ни и грижливо отстранил всяко препятствие. Скочихме към конете, яхнахме ги и препуснахме, без да се озъртаме, най-напред на север, за да заблудим евентуалните преследвачи.
Не бяхме се отдалечили кой знае колко, когато насреща ни се зададе на кон един млад ихлаут. Той обузда животното си и се втренчи в нас удивено. Аз също спрях моето и му казах:
— Като стигнеш сега в бивака, отиди незабавно при ходиах и й предай един прощален поздрав от нас! Напомни й от мен за Бога на любовта, комуто трябва от сърце да се моли. Тогава желанието й сигурно ще бъде изслушано. Съобщи й това, а сега продължавай да яздиш и побързай!
Младежът беше толкова слисан, че моментално се подчини, без дума да каже. Ние продължихме да галопираме още на известно разстояние в сегашната посока. Когато достигнахме твърда земя, по която нямаше да оставим никаква следа, завихме надясно, където един много стръмен, обрасъл с дървета планински склон водеше към билото. Когато го достигнахме, вече бяхме в безопасност, защото дърветата ни даваха желаното прикритие. До момента не бяхме разменили и думица. Но сега, когато забавихме в изкачването хода на конете, от устата на Халеф прозвуча бодър смях.