— Сихди, какво само дръзна! Знаеш, че никога не се боя. Ама когато изиска двамата идиси, направо ми изкара ангелите.
— И аз самият не се чувствах много по-добре от теб. Но печатът на шах-ин-шаха заслепи сертипа. Да не му се вярва на човек, че е възможно да съществува такова лековерие. Но какво трябва да мислиш за един персийски офицер, можеш да заключиш от факта, че в страната има две военни школи, едната от които произвежда учениците още със завършването им в майори или полковници, докато другата не е доставила на войската още нито един офицер. Който е богат и може да наброи пари, се изкачва толкова високо, колкото стига сумата, която е дал, пък дори да е тъп, колкото си ще.
— Тогава тоя сертип сигурно също ще е някой богаташ, тъп, колкото си ще?
— Така изглежда. А сега трябва да побързаме, Халеф. Ние все още не сме спечелили играта. Много зависи що за мъж ще е офицерът, който командва отряда.
— Да се надяваме, някой много богат! Но, сихди, ако той се опъне да ни предаде конете или идисите, тогава ще си помогнем с оръжията, нали?
— Да. Каквото сме подхванали, при всички случаи ще проведем. Хайде!
Препуснахме към Бисотун, по широката равнина, в чийто северозападен край лежи Керманшах. Дълбокият прах по пътя полетя на облаци зад нас. Сладник и камилски тръни обрамчваха шосето. Вляво лежаха руините Так и Бостан, вдясно отсреща — едно селце, край което прелетяхме. След може би три четвърти час видяхме пред себе си една върволица от ездачи, някъде към осемдесет свободни коня и няколко вързани пешеходци — най-вероятно отрядът, който искахме да настигнем. Можеше да се приеме, че двайсетте животни на идисите бяха също тук. Ние го достигнахме, профучахме край него и спряхме после посред пътя.
Начело яздеше един наиб (лейтенант), красиво облечен и навесен с всички възможни оръжия, на възраст най-много осемнайсет години. Той беше командващият. Сигурно на някой богат татко златното синче.
— Стой! — викнах му, когато се канеше да отмине. Ние, които не изглеждахме така гиздаво като него и дори и седла нямахме, види се, не му направихме впечатление, защото той се обърна гневно към нас с един още наполовина детски глас, който правеше подскоци ту нагоре, ту надолу между високия сопран и втория бас:
— Махнете се настрана! Аз съм офицер на поставения и осветлен от Аллах силлуллах[24]!
Тогава аз измъкнах фермана от джоба и го разгърнах пред нослето на велелепния юнак. Като съгледа печата с двата познати му надписа, оня насмалко не падна от коня в благоговеен страх, ала знаеше какво точно трябва да прави. Поднесе фермана до челото си, поклони се три пъти до главата на коня и се осведоми после за заповедите ми, при което ме наричаше «емир» и «хазрет вала» (кралско величество).
Аз му издърпах фермана, прибрах си го и му подадох заповедта на сертипа. Без да дочакам какво ще каже, се насочих към отряда и попитах високо кои са Келат и Шерга, двамата идиси. На моя вик отговориха двама от вързаните пешеходци. Яздих до тях и ги освободих от железните пръти, към които бяха вързани с ремъци ръцете им.
Междувременно Халеф се беше отделил от мен. Той вече седеше на своя арап и сега аз също се метнах на моя. Те бяха водени, защото не бяха изтърпели никого на седлото. Те запръхтяха и зацвилиха от радост, дето ни виждат. Наредих на двамата идиси да се качат на конете, които бяхме яздили досега.
Всичко това се бе разиграло за една-две минути. Сега лейтенантът дойде и се осведоми дали има по-нататъшни заповеди от моя страна. Тогава Халеф ме сръчка. Ние бяхме постигнали повече, отколкото само преди два часа ни се бе струвало възможно, а сега даже бях питан за по-нататъшни желания. Осведомих се от Келта и Шерга и узнах, че отмъкнатите животни били тук. Можеха да се разпознаят по клеймото на идисите; бяха иззети от отряда и вързани после по двойки. Сега бях готов с лейтенанта. Похвалих снизходително неговото усърдие за благото на персийската държава и му втълпих после по приятелски начин убеждението, че в мохамеданската Книга на живота му е даден добрият съвет сега да продължи по-нататък пътя си. Той събра плътно колоната си, поклони ми се няколко пъти и подкара после несмущавано коня си към своя далечен късмет. А ние сметнахме, че имаме причина да не се появяваме пак в Керманшах и поехме при първия подходящ терен странично в планините.