Желанието беше изпълнено веднага. Въпреки дъжда хората стояха вън гъсто скупчени. Пътят ни до познатата колиба беше разглеждан като един вид триумфално шествие. Стигнали при целта, бяхме вързани отново, както се бе случило през първата вечер. Един пазач пак седна при нас. Сега лежахме безмълвно заслушани, докато се чуха няколко вика, последвани от други и от още други, които накрая се превърнаха в едно всеобщо радостно ликуване. После стана пак спокойно, след което чухме бързо приближаващи крачки. Вратата се отвори рязко и ходиах влезе припряно, следвана от син и внук, които мигновено снеха вървите ни. Жената застана пред нас със зачервено от радостна възбуда лице и дишайки ускорено, извика с просветнали очи:
— Ефенди, сега ти доказа, че си християнин, истински християнин! Аз ти вярвам. Сега вярвам и във вашия Бог на любовта и милосърдието, който избави чрез теб децата ми от смъртта! И сега познавам пътя, който води към Извечната любов: обичайте Бога, обичайте всички хора, да, обичайте дори враговете си! Отсега нататък аз ще вървя по него и никога няма да се отклоня. Ти беше мой учител в молитвата, ти ще бъдеш мой учител и в обичта. Бъди гост на твоята ученичка, докогато желаеш, защото на теб принадлежи всичко, всичко, което имам!
— В такъв случай значи си доволна от откупа, който отидох да доставя от Керманшах? — попитах усмихнато.
— Не говори така, ефенди, не говори така! Ти ми донесе не злато и сребро, а нещо повече, нещо много повече: живота на моите деца, вярата и любовта. Ти ми даде Бога и мен даде на него! И такива мъже ние завлякохме в плен и искахме пари за свободата им! Аз ще се обвинявам и осъждам за това, додето има живот в мен. Позволи да те отведа в моята колиба, където ще живееш, докато съградим на теб и хаджи Халеф един по-достоен домашен кът!
— Не го прави! Вие трябва да се махнете оттук! Не бива да търсите отново близостта на Керманшах, преди пясъкът на времето да е навял следите на вчерашния и днешния ден.
— Ти си прав. Ние ще вдигнем утре рано бивака и ще потеглим на север до околностите на Демирлу Даг, където никаква присъда от Керманшах не може да ни достигне. Но вие трябва да ни придружите като гости на нашето племе.
— Две седмици ще останем, повече не можем. Предстои ни голямо пътешествие.
Постигнахме споразумение в това отношение. Пътят до колибата на ходиах беше много къс, ала мина много време, докато стигнем там. Въпреки дъжда всички ихлаути стояха на открито, за да ни кажат някоя приятелска дума. Бяхме избутвани от една група към друга, защото тези почтени хорица, окачествявани от книжния географ като «полудиваци», притежаваха онова, което човек толкова често напразно дири при образования западняк: сърце, изпълнено с истинска, неподправена благодарност.
Когато по-късно дъждът престана и слънцето дари нашия празник с топлите си лъчи, вече никой не остана под покрива на шатрата или колибата си. Това беше истинско блаженство за моя хаджи! Той, изглежда, беше станал вездесъщ, защото можеше да го видиш и чуеш навсякъде. Та нали трябваше да възвести моята слава — като заден план на своята собствена — във всички посоки и я разтръби с тръбата на своята сладкодумна уста. Когато вечерта настъпи, идисите знаеха всичките геройски дела, които бяхме извършили и още много други, породили се в главата му изцяло според неговите потребности. Тук нямаше спиране, нямаше препятствие. Трябваше да го оставя несмущавано да си говори, защото го познавах.
Той имаше една кажи-речи безпримерна, преливаща фантазия. Че Ханнех, «най-великолепното цвете сред всички цветове на Ориента», играеше в повечето му разкази една изтъкната роля, се разбира от само себе си. Когато тъкмо възславяше пак с пламенно въодушевление несравнимостта на нейните достойнства, очите му се спряха на приближаващата ходиах. Това придаде на мислите му нов поврат. Той се прекъсна и й подхвърли внезапния и съвсем неочакван въпрос:
— Та колко значи струва кутийката от твоето Мазило на разкрасяването?
— За теб не струва нищо — отговори тя.
— Ами две кутийки?
— Нищо.
— А десет кутийки?
— Също нищо.
— Ами петдесет кутийки?
— Ти да не се каниш да разкрасиш всички харимат на хаддедихните?
— Само моя. Ама работата зависи от това колко красив искам да го имам: колкото по-красив, толкоз повече помада! Би ли ми казала, о, Умм ед Джамал, на чие разкритие дължиш приготовлението на тая благословия?
— Зная единствено, че един прочут хеким (лекар), мой праотец, спасил някога от смъртоносна болест Шехерезада, любимката на Харун ал Рашид, която в знак на благодарност му известила тайната на своята непреходна младост и красота. Той я завещал на своите потомци, всички те достигнали дълбока старост и все пак до сетните си дни оставали млади. Аз също съм стара и при все това изглеждам млада. Моята майка беше още по-стара, а нейната майка броеше над сто лета.