Но желанието да сме сами нямаше да се изпълни.
Имахме още половин час до започване на тъмнината, когато видяхме от страничната долина да се задава една група, състояща се от шестима добре въоръжени мъже, по чието облекло се познаваше, че са кюрди. Всички носеха червени шулвари[25], плътно прилепнали елеци, притегнати от кожени пояси, а над тях широки антари[26] в тъмен цвят. По хълбоците им висяха ятагани, в силяхите им бяха набучени пищови и ножове, а като далекобойни оръжия имаха тънки кюрдски кремъклийки, чиято ложа стигаше едвам до половината на цевта. Петимата носеха капи с онази странна форма, която им придава вида на ощавени паяци, чието полусферично тяло покрива главата, докато многобройните крака провисват отзад и по двете страни. Шестият имаше тюрбан от почти четири стъпки в диаметър. Човек особено често може да види такива исполински амайим[27] в Кюрдистан. По този повод трябва да се отбележи, че думата «тюрбан» всъщност означава дюлбенд и обозначава само парчето муселин, което се увива за оформянето на амами или около феса, или направо около главата.
Яздеха много добри животни — все кобили от кюрдска порода, която се отличава с дълъг, издръжлив дъх и, което в планината е най-главното, със сигурен, никога препъващ се вървеж.
Както ние бяхме видели веднага ездачите, така бяхме забелязани и ние начаса от тях, защото помежду ни нямаше никакво препятствие. Първо им се бяха набили в очите нашите коне, пасящи пред групата дървета, а после бяха открили и нас. Те спряха, посъветваха се кратко и накрая поеха към нас, държейки кремъклийките готови за стрелба, начело с носителя на гъжвата. Неговото лице беше безбрадо, докато другите имаха гъсти големи бради. Тяхното държане към него показваше уважение и покорство, така че ние предположихме, че той е предводителят.
Казах, че имаха много добри коне, ала ние не бяхме заменили един от нашите срещу десет от техните. Това видяха и кюрдите. Те хвърлиха при приближаването си възхитени погледи на нашите животни и си размениха тихи забележки, които, както добре разбрахме, се отнасяха до жребците. Когато стигнаха на двайсетина крачки от нас, спряха и ни заоглеждаха с мнителни очи.
— Саллам! — поздрави предводителят.
Поздравът не беше кюрдски, защото той ясно можеше да различи, че не бяхме кюрди. Толкова късо като него човек поздравява само неверници или хора, на които не вярва.
— Саллам! — отговорих аз също така пренебрежително, макар че и с едно сухо «алейкум» нямаше да си уроня достойнството, но то все пак щеше да е по-вежливо отколкото повторението на «саллам»-а.
Гласът на поздравилия беше висок тенор или дълбок алт, което бе в хармония с безбрадото лице. Чертите му бяха много правилни, за един мъж — твърде меки, почти по женски красиви. Възрастта не можеше да се определи; аз напразно се питах защо. Бих могъл да твърдя, че това лице никога не е било бръснато. И тогава ме споходи мисълта, че ако този ездач не седеше така сигурно и по добре обучен мъжки маниер на седлото щях да го сметна за жена, макар погледът да беше толкова сериозен и спокойно изучаващ, какъвто обикновено има мъж, който знае своето достойнство и умее да налага волята си. Тези премисляния не отнеха дълго време, те преминаха светкавично през ума ми. Когато моят къс отговор отзвуча, кюрдът сви чело в гневни бръчки.
— Машаллах! Вие май сте много знатни люде, та ти си толкоз пестелив с думите на поздрава?
Той и сега си послужи с арабски. Аз направих отбиващ жест.
— Съдейки по твоята собствена пестеливост, ти си не по-малко знатен от нас двамата.
— Кажи кои сте!
Прозвуча повелително, като от уста, свикнала да раздава заповеди.
— Не знаеш ли, че този, който е бил вече тук, има правото на такъв въпрос? Пристигналият по-късно трябва да отговори!
Той се обърна, прошепна някаква тиха забележка на спътниците си, после се извърна отново към мен и каза, като една лека усмивка заигра около неговите пълни устни.
— Не зависи от това кой е дошъл по-напред и кой по-късно, а от това кой е човекът. Нискостоящият е длъжен да дава сведение на по-високопоставения. По тая причина вие май трябва да кажете кои сте. Аз го изисквам!
Каза го с толкова самоуверен тон, че моят хаджи взе бързо и с познатия плам думата: