— Вие искахте да ни принудите да ви кажем кои сме. Вие го узнахте, макар ние да не допуснахме да ни принудите. След като желанието ви сега се изпълни, вие също сте длъжни да ни дадете сметка за вашите особи и аз се надявам, че няма да се загръщате повече с тайната си като с някое палто, през което човек може да надникне едва когато стане вехто и парцаливо!
Седналият срещу мен остана сдържан.
— Ние ви съобщихме, че сме дали клетва, която ни принуждава да мълчим. Ето защо можем само да поясним, че принадлежим към племето на хамаванди кюрдите.
— Ти ли си техният шейх?
— Не, аз самият не, но един мой близък сродник.
— А името ти?
— То също е тайна. Наричай ме… — той помисли няколко мига и после продължи: — Наричай ме Адзи, на това име ще отвръщам.
Кюрдът може би имаше предвид турската дума «адзис», която означава нещо като «без име». Халеф кимна одобрително.
— Човек не бива да нарушава клетвата си, затова за нас е достатъчно да ни кажеш име, което е подходящо за твоето ухо. Ние бяхме при бахтиярите и сега възнамерявахме да се спуснем отново към Багдад. И след като ви казвам това, може ли и ние да узнаем към кое селище яздите?
— Това е то, за което бихме желали да ви питаме за съвет. Всъщност цялата тая езда е също тайна, ала аз имам основателни причини да не се размислям тепърва дали да ви я съобщя. Затова толкова много се зарадвах, дето срещнах тъкмо вас, двама мъже с такава разсъдлидвост, такъв опит и такава храброст, че за нас може да е само от най-голяма полза, ако ни кажете как бихте постъпили вие на наше място. Преди всичко обаче бих искал да зная какво мислите за давудийех кюрдите.
— Какво мислим? Хм-м! — поколеба се веднъж и Халеф по изключение предпазливо. После продължи, обръщайки се към мен: — За мен ще бъде по-приятно, ако ти приказваш наместо мен, сихди. Та нали знаеш, че говоря колкото се може по-малко, особено пък когато не ми е ясно какво и как да го кажа!
И с това той прехвърли отговорността върху мен. Какво трябваше да говоря в качеството на дипломат, аз също не знаех, защото не ми беше известно дали точно сега хамавандите и давудийехите живеят в мир или във вражда. По тази причина сметнах за най-добре да съобщя мнението си съгласно истината.
— Давудийехите не считат грабежа за позор; те са дръзки и брутални. Техният шейх Исмаел Бег също е храбър; по-голямо от храбростта му обаче е неговото лукавство, както вече много често е доказвал.
— Това е вярно, ефенди! Ти виждал ли си го някога?
— Не.
— Той теб?
— Навярно също не. Но съм чувал достатъчно за него, за да мога да си съставя портрета му.
— Това е точно портретът, който и аз съм си съставил за него, защото аз също не съм го виждал. Ние искаме да отидем при него.
— Вашето племе в приятелство ли живее с неговото?
— Приятели не сме, но сега не сме и врагове. Последният случай на кръвно отмъщение беше изгладен, така че никое племе не може да упреква за нещо другото. Но при хора, между които се е проляла толкова много кръв, всеки миг може да се пролее нова.
— Значи вашата езда до тях не е съвсем безопасна?
— О, тя е много по-опасна, отколкото си мислиш! Ние сме убедени, че рискуваме живота си, ако потърсим близостта на давудийехите или пък самите тях. Но трябва да го сторим, защото научих, че държат при себе си моя брат.
— Защо?
— Това не знам.
— По каква причина се е намирал той при тях, макар да е знаел, че ще бъде в опасност?
— Трябваше да отиде при тях, за да спаси живота на сина си, който се нарани с едно отровно оръжие.
— Нещо не ми е ясно. Моля те да ми го разкажеш по-разбираемо!
— С удоволствие ще изпълня желанието ти. Аз имам един по-голям брат, който се казва Шевин. Аллах го сдоби със син, едно мило, красиво, здраво момченце, което е гордостта и радостта на своя баща и своята майка. Худир е името му. В ръцете на момчето попадна един отровен боен нож от Хиндистан (Индия) Може би знаеш колко е опасна отровата, наричана от хората «анчар»?
— Да, знам. Тя е наричана също «упас» или «четтик» и причинява гърчове и след това смърт, ако е попаднала чрез рана в кръвта.
— Чувам, че ти е известна. Всеки знае, че тази отрова е най-опасната по цялата земя. Тя се образува в едно дърво, което расте в Долината на смъртта и неговото пагубно издихание се шири във всички посоки на няколко дни път, така че ни дърво, ни храст, нито цвете, нито даже един-едничък стрък трева не може да изникне и вирее. Всяко животно, стигнало в близост, бива мигом умъртвявано от този отровен лъх и всеки човек веднага ще умре, ако се заблуди нататък или пък е толкова самонадеян да приближи.