— Не може да е чак толкова лошо.
— Не? За да твърдиш това, сигурно не познаваш добре отровата. Казвам ти, пълната истина, че всяко създание неминуемо загива в местността, където расте това дърво на смъртоносната отрова. По тая причина Долината на смъртта е така гъсто осеяна със скелетите на хора и животни, че костите покриват изцяло земята!
— Веднага ще ти докажа, че се лъжеш. Знаеш ли, че има хиляди остриета на ножове и на стрели, натопени в отровата, за която говориш?
— Да.
— Значи трябва да е имало все пак хора, които са я вземали от Долината на смъртта?
— Естествено!
— Те са я доставили и не са умрели! Как се обяснява това?
— На този въпрос действително не мога да отговоря, ефенди. Казах това, което ми е разказано и всеки го вярва.
— За твое извинение искам да кажа, че тази приказка за Долината на смъртта се разказва и при нас в Запада и много хора й вярват, без да се замислят. Няма никаква Долина на смъртта и никакво дърво упас, което да може да причинява такава гибел, а на Ява и на други съседни острови растат много такива дървета, храсти и увивни растения, от чийто млечен сок се приготвя отровата упас или анчар. Тези дървета и другите там растения виреят най-често на места, където от земята излизат отровни подземни газове. Тези газове са по-тежки от въздуха, те не се издигат нависоко, а остават долу в близост до земята, особено в долините, където вятърът няма достъп до тях и следователно не може да ги разнесе. Който ги вдъхне, умира. Затова, именно само затова, в такива долини много често се срещат скелети на хора и животни, но не заради отровните растения, чийто сок е смъртоносен само когато влезе в съприкосновение с кръвта. Това е вярното в приказката, която човек не само чува да разказват, но може дори в книги да я прочете. С това в никой случай не бива да се каже, наистина, че тази отрова е по-малко вредна, отколкото казват хората. Аз самият съм наблюдавал, че раняването с едно такова оръжие причинява смъртта за съвсем късо време.
— Твоето обяснение може би съдържа истината, а е безусловно вярно, че тази отрова действа гибелно. Момчето Худир се одраскало съвсем леко с бойния нож, който било взело в ръка без знанието на баща си и майка си, и все пак много скоро настъпиха опасните гърчове, които можеха да го погубят. Те се повтаряха често и винаги, когато идваха, то беше близо до смъртта. Видът му беше ужасяващ. Какъв страх и грижи стовари върху сърцата на близките си, не мога ти опиша!
— Не приложихте ли противоотрова?
— Казват, че нямало цяр! Въпреки това ние свикахме всички хусама и лечители от близо и далеч, ала никой не можа да помогне. Имаше една жена, наистина, която знаела противосредството, но да се стигне до нея, беше свързано с голяма опасност.
— Толкова ли опасен беше пътят до нея?
— Не, но тя се намираше при давудийех кюрдите, с които, когато се случи нараняването, още бяхме в кръвна вражда, значи никой не биваше да иде при тях. Заради момчето хвърлихме всички усилия да изгладим враждата по мирен начин. Противниците затрудняваха нещата, наистина, но в крайна сметка стигнахме до целта и можехме веднага да помислим да се срещнем с жената и да вземем лека.
— Убедени ли сте всъщност, че тя действително познава и притежава подходящото лечебно средство?
— Да, защото може да лекува всяка болест.
— Хм-м! Възможно е, но все пак би ме учудило! По-добре щеше да е да ме бяхте срещнали по-рано!
— Теб? — попита той, наостряйки слух.
— Да.
— Нима и ти го знаеш това изцерително средство?
— Дали моето средство е същото, което познава тази жена, не мога да кажа, но че моето средство помага, това спокойно смея да твърдя.
— Машаллах! Кажи ми, то тайна ли е, или можеш да ми го съобщиш?
— Аз не правя тайни от такива неща. То се състои от сока на дабахн и сукатан, прилага се външно, при което трябва да се пие много гореща отвара от див курат.
— И това помага, ефенди, това помага?
— Да, със сигурност!
— Де да сме го знаели! Но може би и сега още има време! Та нали е възможно старата да има цяр, който не помага. В този случай ще бъда убеден, че Аллах те е изпратил при нас да спасиш живота на нашия… нашия… нашия Худир!
Кюрдът много вероятно бе имал друго име за момчето, ала го сдържа и замени с името Худир. Направи ми впечатление също, че говореше за него с такава сърдечност, каквато един сродник, един чичо, поне в полудивия Кюрдистан, обикновено не показва пред нас чужденците.