Аха! Много умно! Но тъй като аз все пак не можех така открито да кажа какво мисля за това детински нескромно искане, отвърнах уклончиво:
— Изпълнението на това желание би ни доставило удоволствие, ала за жалост ние нямаме време.
— Нямате време…? — подхвърли Адзи с тон на най-голямо удивление, защото ориенталецът винаги си има време. Той не притежава ни най-малко разбиране за стойността, която има за човека всеки отделен час от живота.
— Да, нямаме време! — повторих. — Ние и бездруго останахме при бахтиярите по-дълго, отколкото бяхме възнамерявали.
— Каквото сте сторили за тях, бихте могли да сторите и за нас! — вметна той.
— В Багдад ни очакват приятели…
— Те могат да почакат!
— Също имаме намерение да пътуваме от Багдад до Басра с кораб.
— Той може да почака!
— Той няма да чака, а ще отплава точно навреме.
— Тогава ще пътувате по-късно с някой друг! Никой не умира по-рано, откогато Аллах иска, а вие няма да отидете в Басра нито миг по-рано или по-късно, отколкото ви е предписано в Книгата на живота!
— Ти не мислиш за факта, че аз не съм мюсюлманин, а християнин. По отношение на късмета аз значи имам различно мнение от твоето.
— Аз считам нашата вяра за по-добра от твоята, макар да не я познавам. Но вие, изглежда, все пак сте умни хора, защото старата жена, която трябваше да лекува раната на нашето момче, е последователка на пророка от Назирах (Назарет).
— Христянка? Да не би да е от тукашния край?
— Това не знам, но казват, че не била тукашна. Била толкова стара, че годините й изобщо не можели да се преброят. Нейният лик е лицето на смъртта, а плитките на дългата й бяла коса май са от времето, когато Мохамед, пророка на Аллах, още е бродил по земята.
Едва беше изрекъл кюрдът тези думи, и Халеф се провикна:
— Сихди, сихди, чу ли? Хамдулиллах, ние ще я видим отново, нея, която отдавна смятахме, че е в Страната на смъртта! Тази стара жена е…
— Тихо! — прекъснах го аз; преди да е изрекъл името, защото пред тези хамававди вероятно бе уместно да премълчим предполагаемото познанство. После поисках да знам: — Как се казва тази жена?
— Името й не ми е известно, никога не съм го чувал. Хората я наричат само Ес Сахира, Магьосницата. Имала вид на възкръснал от гроба мъртвец. Може и наистина да се е намирала в него, а душата й през това време да е била при духовете на покойниците и после пак да се е върнала в тялото, защото умеела да говори за онзи живот, сякаш го е опознала, и можела да вижда и чува неща, които за другите смъртни са недоловими.
— Това звучи направо необикновено — вмъкнах невярващо, за да го подтикна към по-нататъшни подробности.
— Ама то наистина си е така, ефенди! — врече се оня. — Хората даже разправят, че можела да върши чудеса.
— Наистина ли?
— Да. Аз съм виждал неизлечимо болни, на които тя чрез молитва и последователно поставяне на ръцете си е премахвала болестта.
— Известен ли ти е родният й край?
— Не. Но хората мислят, че трябва да е от околностите на Хакари или на Ревадоз, защото сегиз-тогиз споменавала имена на селища от онези краища. Нещо по-сигурно може би знае само пашата на Сюлеймания.
— Той? Ти го наричаш паша? Ако узнае това, той сигурно много ще се зарадва, дето е бил въздигнат до такъв ранг. Защо мислиш, че му е известен родният край на жената?
— Защото той я принуди да живее в куллука[29], без право да го напуска.
— Тя не е ли при него в Сюлеймания?
— Толкова близко той не иска да я има, защото се бои от нея. Наредил да я откарат високо горе в планините, където се издига дебелата зидария на куллука, който преди дълго, дълго време бил построен за вардене на границата. Тя е затворена там под надзора на давудийехите, които трябва да внимават да не се отдалечи.
— Значи затворничка?
— Да.
— При това положение е странно, че той е наредил да я пазят не войници, а давудийехи.
— Причината не ми е известна.
— От колко време е в куллука?
— Не знам, но има доста, откак за пръв път чух за нея.
— Какъв език говори?
— Човек може да приказва с нея на арабски, турски, кюрдски и персийски.
— Познаваш ли местността, в която се намира кулата?
— Да.
— И то така точно, че да можеш да ми служиш за водач дотам?
— Да. Ние сме били няколко пъти там по-рано, когато куллукът беше празен и Ес Сахира още не беше зад неговите дебели зидове.
— Това ми е приятно, защото аз още не го знам.
— Искаш да идеш нататък? — попита той бързо.