— Сега и на мен ми стана ясно. Ефенди, все повече разбирам, че ви срещнахме за наша полза. Ето защо няма да предприемам нищо, преди да ви питам.
— И добре ще сториш. Искам искрено да ти призная, че ви считам за много по-непредпазливи, отколкото ви казах досега.
— Аз съм убеден, че предположението ти е неоснователно. Ние не сме неопитни пастири, а обучени воини, и ако аз съм извършил грешката да потегля веднага с един толкова голям отряд, то това си е било именно едно погрешно мнение. Но с него още далеч не се доказва, че иначе не умеем да вземем едно правилно решение.
Досадата в тона, с който изказа тези думи, показваше, че ми се е разсърдил за приказките. Ако не бях Кара бен Немзи, вероятно щях да изтърпя едно остро скастряне. Шестимата мъже бяха лични воини на своето племе и сигурно притежаваха много силно развито чувство за чест, което не биваше да засягам. Но когато предводителят ми каза, че винаги щял предварително да ни пита, двама от тях се бяха прокашляли по начин, който трябваше да подсети за тяхното неодобрение, така че за мен сега бе важно да им покажа, че изобщо нямат причина да се грижат за нашето мнение. Ето защо продължих сега, без да се подвеждам от приказките му:
— Аз не мога да твърдя това, което искам сега да ви спомена, а само го предполагам, но въпреки всичко трябва да те питам. Ти каза, че вашите съгледвачи са събрали сведения. От кого?
— От давудийех кюрдите, защото при други все пак не биха могли нищо да узнаят.
— Когато човек се осведомява за някого, той е принуден да назове неговото име и да предостави определени данни, нали?
— Да.
— Значи вашите съгледвачи също са го сторили?
— Разбира се!
— Ще ми бъде приятно, ако можеш да кажеш при кого и по какъв начин са събрали сведенията си.
— Те се разпръснали, като си определили място, на което да се съберат пак. После всеки разпитал един срещнат давудийех.
— И как са постъпили тези давудийехи?
— Какво имаш предвид?
— Мислиш, че те са дали само информация?
— Как иначе?
— Най-напред е много любопитно дали са казали истината. Аз не бих се оставил да ме разпитва някой непознат. После тези давудийехи едва ли само са отговорили, а много вероятно са си позволили своите тайни мисли. По-нататък те непременно са говорили с други давудийехи за разпитванията на тези непознати мъже и по този начин е станало известно, че… я кажи, колко са били тези съгледвачи?
— Осем.
— По дяволите! Толкова много? Та значи по този начин е станало известно, че осем непознати на различни места са се осведомили от различни давудийехи за един и същи човек. Това естествено е предизвикало шумотевица, събудило е подозрение и ето защо съм напълно убеден, че давудийехите са отгатнали кои са били тези непознати. Те би трябвало да са много загубени хора, за да не предположат какво ще последва, затова можеш със сигурност да разчиташ, че са подготвени за посрещането на твоите триста воини!
— Ефенди, наистина ли е такова мнението ти? — попита той с угрижен тон.
— Да, такова е!
— В такъв случай значи още по път не бихме били сигурни?
— Това ти отдавна вече трябваше да си кажеш, ама май не си си го помислил.
— А аз смятах, че могат да бъдат напълно изненадани!
— Подценяваш ги. Да, аз не искам да твърдя, че е съвсем невъзможно да бъдат неподготвени, но тази вероятност е едно на деветдесет и девет. Аз бих се обзаложил, че утре щеше да яздиш към гибел с всичките тези воини, ако не беше намерил тук подбуда да приложиш сега цялата необходима предпазливост.
— Значи мислиш, че трябва да поемем обратно?
— Не. Но ти казвам, че воините ти трябва да останат тук.
— А ние шестимата? Какво ще правим?
— Ще яздите с нас към куллука.
— Та това е още по-опасно! Шест мъже или триста мъже, има разлика!
— Действително, но тази разлика ще има добър резултат за нас. Шест души, или с нас осем, могат по-лесно да се промъкнат незабелязано отколкото триста. Това също трябваше да си кажеш.
— Значи имаш предвид една тайна езда?
— Да, една безкрайно предпазлива разузнавателна езда. Основният отряд остава тук, за да ни се притече на помощ, ако се нуждаем от такава. Това е единствено правилното.
С това за днес бе обсъдено всичко необходимо за нашето по-нататъшно поведение и разговорът можеше да започне. Едва ли е нужно специално да отбелязвам, че Халеф се нагърби със задачата да развлича кюрдите и че я изпълняваше с всеотдайност. Това, естествено, не означава нищо друго, освен че той отвори шлюзите на своята уста и започна да разказва за нашите велики дела. Кюрдите бяха любопитни да чуят от моята или от неговата уста потвърдено онова, което бяха слушали за нас. Аз стоях безмълвно, но затова пък толкова по-речовит се оказа той, толкова повече че аз го бях оставил да действа и не потърсих повод да го прекъсна.