Това, което разказваше, бях не само преживял с него, но и много пъти бях чувал да го разказва. То следователно не можеше да ме плени по начин, че да го дарявам с такова напрегнато внимание като кюрдите. Та ето защо отидох да нагледам още веднъж конете, както винаги правех, после се увих в хаика си, за да си легна да почивам. Да заспя, разбира се, още не можех, защото речта на хаджията, преплетена с възклиците на удивените слушатели, звучеше в ушите ми като непресекващия шум на някой близък водопад, а на това отгоре ме държеше буден и мисълта за утрешното ни намерение.
Мислех най-вече за Сахира, старата магьосница, за която бе станало въпрос. Който е чел моя том «През дивия Кюрдистан», знае, че в малката крепост Амадийе бях имал възможност да окажа помощ на едно кюрдско момиче срещу отравяне от беладона. При тази болна срещнах една над стогодишна старица на име Марах Дуримех, която по-рано е била мелека (княгиня) и за щастливото изцеление тя ми отдаде признателност, чиято неподозирана стойност щях по-късно да опозная за своя най-голяма полза[30].
Моята тогавашна среща с Рух ’кулян, даряващия благословия «Дух на пещерата», беше не само една важна преживелица от тогавашното ни пътешествие, но и бе имала за моя вътрешен живот последици, които и до ден днешен са останали безценни. Аз моля да се потърси тази глава и да се прочете още веднъж, за да се добие връзка с това, което имам да разкажа сега.
И тъй, нямаше как да не мисля сега за тази стара, станала ми толкова скъпа правнучка на крале. Никога преди това и нито също след това съм намирал същество, което да ми се е струвало толкова достолепно, почти съм склонен да кажа толкова свято, като тази, пребиваваща със своя дух повече в отвъдното, отколкото в земното, старица. Само нейното благодетелно човеколюбив, нейното струящо благословия милосърдие принадлежеше още към земята, иначе тя се числеше към онези, преселили се вече в «обиталищата от дома на Моя Отец», за които говори Христос. Аз тогава завинаги си бях взел сбогом с нея, ала тя продължаваше да живее в сърцето ми така етично чисто, така духовно ясно и възвисено, както я бях опознал. А сега изглеждаше, като че противно на всяко очакване, щях да я видя отново! Но тя ли беше в действителност? Адзи беше говорил за една прастара жена, чиито години изобщо не можели да се преброят. Това съвпадаше. Също останалите забележки можеха да се отнасят по-скоро до нея, отколкото за някоя друга, непозната за нас стара жена, макар думата «Ес Сахира», «Магьосницата», да не подхождаше на Марах Дуримех. Но това прозвище бе навярно само последица от примитивния мироглед, с който бе разглеждана и преценявана от мнозина кюрди. На тях цялото същество на старицата се явяваше непонятно, а каквото се струва непонятно на детето на природата, то бива винаги обяснявано с магьосничество. И макар да бе възможно никога да не сме виждали тази магьосница, в мен бе залегнало не само предчувствие, но и убеждение, че тази среща ще ни събере с нашия «Дух на пещерата». При тази мисъл у мен отново се възкресиха тогавашните преживелици, онези битки при поклонниците на Дявола и при мохамеданските и християнските жители на река Заб, особено моето изкачване до тайнствената пещера на Рух ’кулян и неколкократните ми разговори с тоя дух.
Така лежах, съвсем вглъбен в себе си, и виждах нейната фигура толкова ясно пред духовните си очи, сякаш действително присъстваше. Гласът на разказващия хаджия звучеше за външното ми ухо само като далечно ромолене, вътрешното беше затворено за него. Аз все още слушах как казва тогава Марах Дуримех за сбогом: «Сине мой, когато напуснеш тази долина, очите ми никога вече няма да те видят, но Рух ’кулян ще се моли за теб и ще те благославя, докато очите му, които сега виждаш отворени, се склопят за този свят!»
Докато чувах във вътрешния си мир тези думи, тя разпростря благославящо ръце над мен; някакво блажено чувство на щастие, на покой се всели в мен; аз затворих очи за сън и бях понесен към безкрайни, светли далнини, които познава само сънят, но не и будното око.
— Сихди, събуди се, надигни се! Отдавна е светло, а хамавандиските воини скоро ще пристигнат!
Когато отворих очи при този вик на дребния хаджия, видях, че съм единственият, който още лежеше. Утрото беше вече остаряло с един час и аз скочих, кажи-речи засрамен от успиването си.