4. Бисерка и Магданозка
Халеф седеше с кюрдите на закуска. Ядяха тънки «тиганици», които се приготвят, като широко разточените късове тесто се слепят по стените на простата фурна, откъдето падат от само себе си веднага щом се изпекат. Аз бях поканен, когато се измих на потока, да взема участие в тази апетитна закуска.
Тъкмо бяхме приключили с нея, когато очакваните воини се появиха в извивката на страничната долина. Те се сепнаха при вида ни, защото не бяха очаквали да заварят още тук шестимата съплеменници, толкова повече в компанията на двама непознати мъже, от чието облекло още можеше да се заключи, че не са кюрди.
Ще пропусна последвалото приветствие. Нашите имена бяха известни на всички тези хора, това виждахме и го чувахме. Те проявиха към нас уважение, от което Халеф се почувства ощастливен. Той се възползва от един подходящ миг да ми прошепне незабелязано:
— Сихди, забелязваш ли и ти какво възхищение изпитват към нас тези хамаванди? Изпъни се хубаво и си придай възможно по-горд вид! Трябва да им покажем каква чест е за тях да се съберат с такива надалеч прославени воини, каквито сме ние двамата!
Тези кюрди без изключение бяха с много добри коне и — според местните условия — задоволително въоръжени. Чухме, че гледат на очакваната среща с давудийехите уверено и без всякакъв страх, защото бяха убедени, че напълно ще изненадат противниците. Ето защо се почувстваха разочаровани, когато Адзи им съобщи какво бях казал вчера за това. Беше проведено кратко съвещание със сановниците, ако мога така да се изразя, в което ние също участвахме и резултатът бе, че моето мнение беше обявено за правилно и прието.
Тристата воини оставаха тук. Те трябваше за всеки случай да разпределят постове и да задържат всеки, озовал се в тяхна близост, до нашето завръщане или до пристигането на някаква вест от нас. Те самите обаче имаха строгото нареждане да не се показват. Знаеше се, че на давудийехите са точно известни сегашните бивачески места на хамавандите и че според разчленението на планините би представлявало един значително обиколен път да се поеме по някоя различна посока от тази през долината на притока, в която сега се намирахме. Следователно със сигурност можеше да се очаква, че давудийехите ще насочат своето внимание към това направление, което обаче не ме възпря да кажа на хамавандите, че въпреки всичко трябва да поглеждат и назад, тъй като се налагаше да се вземе под внимание и възможността за един таен обход.
След тези и още някои други приготовления пристъпихме към нашата езда. Под «ние» се има предвид вчерашните шестима кюрди, Халеф и мен. Хаджията тихичко се подхилкваше на себе си. Когато го запитах за причината, той каза:
— Сихди, ако наистина има късмет, което аз обаче вече не вярвам, откак се запознах с теб, то не само твоят, ами и моят има поне десет хиляди пружини в тялото. Той никога не се успокоява и нас също не оставя на спокойствие! И това тяло с пружините е направено от гомеластик[31]. Той не стои здраво, няма никаква опора и никога не остава както си е. Все си подрипва и скача насам-натам, отъркулва се като валяк и кълбо ту тук, ту там и заедно с него правим и ние такли и се търкаляме. Вчера бяхме убедени, че ще яздим право към Багдад, днес търсим някакъв си там куллук, който лежи някъде съвсем другаде. Накъде ще ни запрати утре тоя гомеластик? Но аз ти казвам, че го обичам тоя късмет, здравата ми харесва!
Не грешеше много, макар и неговото описание на късмета да беше твърде духовито!
От само себе си се разбира, че ние не възнамерявахме да следваме непрекъснато рекичката, защото това щеше да ни отведе право в обятията на давудийехите. Адзи познаваше, както уверяваше, местността, в която се намираше куллукът. По негово мнение трябваше да останем приблизително до обяд в сегашната посока и после да се насочим надясно в планините, над които минаваше въздушната линия към кулата. Що за терен щяхме да имаме там по път, той не знаеше, наистина, ала можеше да се предвиди, че няма да е удобен.
Нашите придружители навярно също бяха свикнали да бъдат предпазливи по такива разузнавателни пътища, но изключителната, така да се каже, субтилна внимателност, която бях усвоил при индианците и която преценяваше всеки стрък трева, всеки полъх, те не познаваха. Дори Халеф, който в това отношение безброй пъти ме бе наблюдавал, не беше способен да поеме една разузнавателна задача, чието решаване би било лесно за всеки индианец. Това хаджията многократно беше доказвал в наш ущърб.
Аз можех следователно да разчитам само на себе си и докато яздех напред, зорко оглеждах навсякъде, недопускайки да ми се изплъзне и най-малката дреболия. Същевременно намирах време да отделям внимание и на яздещия до мен Адзи.