— Тук, вътре! Бързо вътре! — подканих другите с приглушен глас.
Халеф, който познаваше начина ми на поведение, моментално ме последва. Кюрдите обаче се мотаеха и Адзи се осведоми, спирайки отвън:
— Защо трябва да се вмъкваме тук?
— Там долу приближава някой, а може и да е вече там — отговорих. — Скрийте се бързо, преди да сте забелязани!
Те дойдоха, но с умерена бързина. Аз се уверих, че отвън не можеха да бъдат открити, и им казах:
— Когато наредя така внезапно да се скриете, трябва да го сторите, без да питате и да се бавите. Запомнете го!
— Видя ли всъщност някого? — попита Адзи.
— Да. Две асафир[32].
— Две асафир? И заради тези дребни птици трябваше да се скрием?
— Да.
— Аз също ги забелязах. Това беше двойка чинки, които летяха към нас и, когато ни видяха, изчезнаха към дърветата.
— Тези чинки имам предвид.
— И каква причина има за толкова голяма угриженост?
— Една много основателна. Птиците ми казаха, че там долу вероятно има хора.
— Машаллах! Аз чух само едно двукратно, уплашено «пинк-пинк». Ти разбираш какво казват птиците?
Беше запитано с тон на присмехулство, ала аз кимнах:
— В този случай го разбирам. Не е необходимо да се смееш, подигравката ти е излишна!
— Да, ти се хилиш! — намеси се Халеф тихо, наистина, но гневно. — Ще ти река, щом моят ефенди твърди, че разбира езика на птиците, то той казва истината. На него са му известни всички езици на хората, животните и растенията и който се хили на това, нека добре се пази да не бъде по-късно самият гръмко осмян!
Аз бях слязъл от коня и пристъпил до края на храсталака, за да погледна навън. Не забелязах още никого и можех следователно да обясня на кюрдите:
— Птиците дойдоха отдясно от страничната долина, видях го точно, защото моите очи са по-остри от вашите, а и внимавах повече от вас. Те искаха да летят направо, покрай нашата долина, ала направиха остър завой наляво, навътре към нас. Я кажи, Адзи, до нас ли дойдоха?
— Не — отговори той, когото засега още ще окачествявам като мъж, защото искаше да минава като такъв пред нас.
— Защо?
— Защото ни забелязаха и поради това побягнаха между дърветата.
— Тъй, понеже ни видяха, избягаха настрани?
— Да.
— Е, какво следва от това, че те там долу внезапно побягнаха настрани?
— Че те… а-а, да не би да мислиш, че там също са усетили някого?
— Да, така мисля. Когато някоя птица прекъсне внезапно правия си полет в остър завой, можеш със сигурност да заключиш, че го е сторила от уплаха. Чинките са се натъкнали на хора!
— Ефенди, ако това е вярно, май не са преувеличавали, когато са ни говорили за теб!
— Вярно е. Впрочем тук няма причини за удивление, защото не се иска нищо повече, а само малко размисъл, за да се разбере от поведението на птиците, че там долу има хора. Сега слезте и затулете муцуните на конете си! Виждам хора, те ще минат край нас!
Долу, при изхода на другата долина, сега се появиха дванайсет кюрдски ездачи, които яздеха по двама или по трима един до друг нагоре покрай рекичката, т.е. идваха към нас. Говореха толкова високо помежду си, че още отдалеч чухме гласовете им.
Сега нашите ездачи действително изпълниха бързо разпореждането ми. Ние бяхме яздили отвън по речен чакъл и следователно не бяхме оставили някакви значителни следи. Един индианец, разбира се, веднага щеше да ги забележи. От тези кюрди обаче нямаше защо да се опасявам. Те приближаваха съвсем бавно и спокойно, сякаш имаха прекалено много време, и отминаха също така бавно-бавно, без да ни забележат. Аз се вслушвах внимателно в техния разговор, ала не чух нищо важно. Когато конят на един от първите направи няколко бързи крачки, един от другите подвикна полу на шега: