Той се отдалечи бързо и безшумно под дърветата. Аз трябваше да се върна право назад и да прескоча водата. Следователно той можеше да бъде по-рано от мен там. Вместо да чака, докато ида, оня изскочи измежду дърветата и се втурна към жените с високо вдигнат в ръката нож. Виждайки това, аз побързах да се изнеса на другата страна, за да предотвратя бягството на двете подозрителни жени, ала скоро забелязах, че не бе нужно, защото те бяха скочили, наистина, но не се помръдваха нито крачка напред — очевидно от страх.
За мое удивление Халеф стоеше също така вцепенен като тях. Заплашително издигнатата ръка с ножа не правеше ни най-малкото движение. Но после, като ме видя да приближавам, викна с пронизителен глас:
— Сихди, ела, ела! Живо, чевръсто!
Ала веднага след това замаха с двете ръце и завика с все гърло:
— Стой, стой! Спри! Не повече, нито крачка повече, ни една-едничка!
Аз спрях, защото, като искаше това от мен, трябваше да е убеден, че двете жени няма да ни избягат. Но бях любопитен защо първо трябваше да отида толкова бързи, а после така внезапно да спра. Във всеки случай се касаеше за някаква изненада.
— Сихди — продължи той сега, при което очите му сияеха от радост, — ти можеш добре да отгатваш, защото разсъдъкът, ти е толкова изтеглен в дължина. Сега те приканвам: я вземи да поразсъждаваш!
— За какво? — попитах.
Вместо да отговори веднага, оня кресна на жените, които понечиха да погледнат назад към мен:
— Сакън! Не се обръщайте! Той не бива да види лицата ви. Не го поглеждайте, ако не искате на мига да погубите блаженството ми! Моля ви да не се мърдате!
И обръщайки се отново към мен, ухилено ме информира:
— За какво трябва да разсъдиш? Естествено за това, кои са тези две жени!
— Размисълът няма да доведе до нищо, тъй като нямам никаква опорна точка.
— Никаква опорна точка? О, сихди, как можеш да говориш така! Никаква опорна точка! Тук стоя аз, твоят придружител и закрилник. Никаква опорна точка ли не съм аз за теб?
— Ти ли си всъщност това, за което трябва да разсъждавам?
— Не, защото независимо от цялото напрягане на духовните си сили ти все пак няма да съумееш да измериш висотата на моята стойност и дълбината на мъдростта ми. Ами трябва да разсъдиш за тези две жени, както вече ти казах!
— Значи трябва да отгатна кои са?
— Да-а, да-а! Но го кажи бързо, бързо!
Лесно му беше да си говори, защото виждаше лицата им. Аз обаче можех да виждам от тях само бедняшките им одежди, които бяха толкова широки и сдиплени, че дори очертанията на фигурите им не можех да различа. Ето защо не можех да отвърна нищо конкретно.
— Не съм в състояние да отгатна, ако не ми дадеш някакво указание или възлова точка.
— Указание? Аллах акбар! Та не стоя ли аз тук и соча с всичките си десет пръста към тях![33] Нима това не е достатъчно? И възлова точка? Та не са ли ти на разположение всички възможни тукашни точки, че да можеш да ги навържеш една за друга! А пък ти твърдиш, че ти липсвали!
Той се канеше още да говори, ала беше прекъснат от едната жена. Чух я да казва:
— Ти си хаджи Халеф Омар, когото ние обикнахме. Аз веднага те познах. Кой е обаче сихдито, с когото говориш, и когото не бива да поглеждаме?
— Че я отгатни и ти!
— Каква наслада, какво блаженство, ако е този, за когото се сещам!
— Е, за кого се сещаш?
— И да не е добрият ефенди от Джерманистан, чийто придружител беше навремето ти при нас?
— Да, той е. Ти отгатна.
— И ти искаш от мен да не го погледна? С ума ли си си? Моята душа копнееше непрестанно по него както брашното по водата, за да се превърне заедно с нея в тесто, и когато сега това ми горещо желание може да се изпълни, да не отворя очи към този, когото душата ми обича? Ще се обърна!
Гласът й звучеше необикновено енергично. Също такова беше и движението, с което после се извъртя към мен. Аз съгледах лицето й и в същия миг у мен се възкресиха всички спомени за Марах Дуримех. О, мила, прелестна, сладка…
Но преди да изрека името, трябва да кажа няколко думи за тази, която сега стоеше пред мен:
Беше преди години[34], в деня, когато през последвалата нощ се изкачих до пещерата, за да се запозная с тайнствения «Дух на пещерата». Бях пленен и замъкнат към една каменна колиба, намираща се в една дива клисура в близост до селцето Шурд. Вътре ме вързаха за един кол. Трябваше да ме пази някаква възрастна жена. Тя се казваше Мадана и в тогавашното си изложение я описвах по следния начин: