Выбрать главу

«„Мадана“ означава в превод „Магданозка“. Как се бе сдобила старата с това име, не знам, но като стоеше сега близо до мен, ухаеше не на магданоз, а едновременно на чесън, разложена риба, умрели плъхове, сапунена вода и загоряла херинга. Тази красива жителка на долината на Заб бе навлякла къса фуста, която у нас някой надали би използвал и за пачавра за дъски. Подгъвът й достигаше някъде малко над коленете и позволяваше да се видят чифт призрачни „мотовили“, чийто вид говореше, че вече от дълги години не са мити… Близо до себе си съгледах до една купа с вода някакъв голям чирен, принадлежал някога си навярно към някоя стомна, ала сега се ползваше като паница и съдържаше някаква маса, която, види се, състоеше от дърводелски туткал и дъждовни червеи или пиявици… По-късно, когато останах насаме със старата, бях запитан:

— Искаш ли да ядеш?

— Не — отговорих, изпълнен с ужас.

— Да пиеш?

— Не.

Тогава уханата Магданозка припълзя, настани се по домашному на земята близо до клетия ми нос и взе в скута си отблъснатия от мен с погнуса чиреп. Видях, че бръкна с всичките пет пръста на дясната ръка в тайнствената смес и зяпна сетне беззъбата си уста като някоя черна кожена пътна чанта… затворих очи. Известно време чувах могъщо мляскане, после долових онова меко, нежно мажене, възникващо, когато езикът се използва като бърсалка, а накрая прозвуча едно продължително, доволно грухтене, което идеше съвсем доловимо от една опиянена от блаженство човешка душа. О, магданоз, подправка на живота, защо ли не си ухаеш вън на открито!…»

Да не би някой да си помисли, че душата на тази стара кюрдка приличаше на външността й! Мадана, тъкмо наопаки, беше едно чистосърдечно, добродушно дете на природата. Тя облекчаваше моето положение според силите си и когато после бях отново свободен, толкова ме беше обикнала, че при раздялата си взе сбогом с мен с думите:

«На добър час, господарю! Рух ’кулян показа, че си негов любимец и аз също те уверявам, че съм твоя приятелка!»

От онова време бяха минали много години. Аз не бях ходил вече към онзи край и бях считал една повторна среща за желана, наистина, но не за възможна. А сега тя стоеше тук пред мен в целия си блясък и велелепие, милата, чаровната, сладка Магданозка — по-стара, разбира се, оттогава, ала иначе съвсем същата, както от времето, когато я опознах с празния, изблизан чиреп от стомна в ръка. Одеждата й сега беше по-дълга от някогашната, но не много по-чиста и в по-добро състояние.

Едва спряла очи върху мен, тя приближи с бързи крачки, сграбчи ръцете ми, притегли ги до сърцето си и извика ликуващо:

— Ти си наистина, господарю, виждам го! Какво върховно щастие! Какво блаженство! Откак се сбогува с нас, не е минал ден, в който да не сме мислили за теб. През цялото време говорехме за теб, повтаряхме всичко, което извърши, и всяка твоя дума хиляди пъти. Чухме, че си бил отново в нашия Кюрдистан, но, за жалост, не по местата, където живеем ние, които те обичат и тачат. Бяхме се отказали да те видим някога пак в този живот, ала ето, че Бог отреди на очите ни блаженството да зърнат твоя лик! О, ефенди, невъзможно ми е да ти кажа колко голямо щастие ми донесе твоето идване! Ингджа, защо стоиш още там? Колко често съм си мислила тайно и съм говорила гласно за него! А сега, когато той е тук, стоиш настрана и като че не го познаваш!

Ингджа! (Бисерка)

Да, тя беше това, красивата дъщеря на Неджир бей, раисът на Шурд, който навремето стана мой приятел, след като ми бе преди това враг. Не й личеше, че са минали години от последния ни поздрав. Тя стоеше до Халеф с все същата плаха поза както при първата ни среща в колибата на Мадана, с все същата червенина на свян по меките, мургави страни. И тя носеше бедняшки одежди навярно една от причините за сегашната й стеснителност. Но въпреки това и някой, който не я познаваше, щеше да забележи, че не е свикнала да се облича по този начин. Тя, красивата, заможна халдаеринка, трябваше да си има особена причина да намъкне такова облекло. Стоеше на едно място, без да обърне внимание на старата, сякаш не можеше да помръдне нозе. Аз отидох при нея и взех ръцете й в моите.

— Привет, мила приятелко от минали, прекрасни времена! Аз също си мислех за вас и съм радостен, че ви виждам отново. Защо не говориш? Нима не се радваш и ти?

Червенината по страните й се сгъсти, тя сведе очи, дирейки напразно думи и започна да плаче. Бях дълбоко затрогнат, хаджията също. Само че той не можеше да овладее като мен вълнението и му даде воля по свойствения си маниер:

— Защо се обърнахте? Тоя ефенди с напусто толкова дългия разсъдък нямаше да отгатне кои сте, докато не му го издадях, та ако ще и десет хиляди години да стоеше тук с вас в мислене! Ама сега цялата тая красива тайна е издадена и вие ме лишихте от щастието да знам нещо, което той въпреки своите безполезни познания не можеше да проумее! Сега Мадана се хили, пък Ингджа циври! Значи сега и от нас единият трябва да реве, пък другият да хихика. Защо ли обаче да тече един такъв ручей от сълзи, когато ние все пак не чувстваме нищо друго освен радост? Аз недоумявам защо… Сихди, обърни се!