Когато тя направи сега една пауза, аз се осведомих:
— Научихте ли по каква причина е затворена тази жена в куллука?
— Не. Това, види се, е тайна, известна само на малцина.
— Предполагам, че веднага сте решили да й се притечете на помощ!
— Да, всички бяхме на това мнение. Повелителите на нашите райони се събраха на съвет. Един боен поход беше изключен, защото той щеше да е насочен все едно срещу служителите на падишаха в Сюлеймания. Беше решено да прибегнем към хитрост. Хората заговориха за теб как си измъкнал Амад ел Гхандур от затвора в Амадийе и се запитаха как ли би подхванал работата, че да намериш изход за Марах Дуримех от куллука. Беше определено да бъде изпратена една малка дружина от опитни воини, която да опита да я освободи. Малка трябваше да е, за да може по-лесно да се крие. Като съгледвачи нямаше да служат мъже, а няколко жени, защото те рядко събуждат подозрение и най-често остават съвсем без внимание. Когато трябваше да бъде избран предводител, раисът на Шурд се предложи доброволно. Това щеше да е едно изкупление за по-раншните времена, когато той, както добре знаеш, бродеше по грешни пътища и навремето беше и твой враг. Беше одобрен. Като чу това, неговата дъщеря Ингджа, която винаги е била любимка на Марах Дуримех, поиска да я вземе като съгледвачка; не можеше на никоя друга да предостави достойнството да съдейства за освобождаването на нейната обична, достопочтена закрилница. Когато той след известно колебание даде разрешението си, сърце не ми даде да пусна Ингджа да се отправи без мен към такива опасности. Та я помолих значи да я придружа и тя изпълни желанието ми.
— И твоят мъж нищо ли не възрази срещу това?
— Не, та той самият е с нас. Ти навремето не го опозна така, че да му се възрадваш. Сега обаче ще бъдеш доволен от него. От онази вечер, когато ти поведе нашите повелители нагоре към Рух ’и кулян, цари сговор между тези, които преди туй се биеха заради разликата в произхода и вярата. Оттогава раздор вече не се е случвал.
— Колко души сте тук?
— Десет мъже, като броим самия раис, и две жени, а именно Ингджа и аз. Това беше сметнато за достатъчно, тъй като ние искахме по твой пример да употребим хитрост.
— Имахте ли успех?
— Досега още не. Куллука го намерихме. Знаем също, че живеещата там е наистина Марах Дуримех. Но понеже не бива да се показваме, досега напразно се опитвахме да влезем при нея или поне да й дадем знак за себе си.
— Но други са допускани при нея?
— Да, ние също го забелязахме. Идват хора, които искат да говорят с нея. Те не са допускани вътре, а само до портата, където могат да приказват с нея, и после трябва да си вървят, без да са пристъпили в кулата. Когато при един такъв случай се бяхме скрили наблизо, ние я видяхме и сега знаем, че това действително е тя.
— Значи никой няма право да влезе при нея?
— Никой. Ние наблюдавахме само един-единствен случай на влизане на хора, но те вече не излязоха. Сигурно са ги затворили.
— Знаете ли кои са били?
— Ние не ги познавахме, но установихме все пак, че са кюрди. Те имаха едно малко момче при себе си.
Тогава Адзи бързо се намеси:
— Те са, те са! Това е бил Шевин с Худир и нашите хора! Знаеш ли случайно защо нямат право да излязат?
— Не. Как можем да го знаем, след като трябва да се крием и следователно няма как да разпитваме? А и давудийехите вероятно няма да го кажат на никого.
Сега Адзи избълва поток от въпроси, които свидетелстваха за неговата угриженост, наистина, но не за необходимата разсъдливост, така че аз го помолих:
— Позволи да говоря аз с Мадана! Ти питаш със сърцето си, но не с разсъдъка… Колко давудийехи пазят кулата?