— От племето на давудийех кюрдите ли сте?
— Да — отговори винаги чевръстият Халеф, което в този случай обаче ми бе приятно, тъй като по този начин не беше необходимо аз да казвам неистината.
— Нали познавате вашия шейх?
— Естествено — кимна Халеф със самочувствие.
— Аз го потърсих на неговото бивачно място, но то беше пусто. Къде е отишъл човекът?
— Стои с нашите воини там отзад до реката, за да причака хамавандите, които искат да ни нападнат.
— Пак ли? Тези кучета никога не ни дават мира! Аз исках да го накарам да ме отведе до куллука, в който е затворена старата багиджа (вещица). Заради нея идвам от Керкук. Пашата ме изпраща, за да сменя мюлазима, който не е изтръгнал нищо от нея.
Този мъж беше непредпазливо откровен! До момента Халеф се беше държал съвсем правилно, но сега трябваше да поема нещата в свои ръце, ако не исках да направи някоя грешка. Ето защо попитах офицера:
— Беше ли всъщност при каймакамина в Сюлеймания, пред когото е отговорен мюлазимът?
Капитанът ме огледа с изпитателен поглед: явно се съмняваше дали съм мъжът, имащ право да му зададе такъв въпрос. Резултатът, изглежда, беше удовлетворителен, защото той отговори:
— Бях там, разбира се. Представих му пълномощното. И получих върху него подписа му, който трябва да покажа на мюлазима.
— Необходимо ли е? Мюлазимът не те ли познава?
— Не.
— Но от нашите воини все пак навярно неколцина те познават?
— Не ми се вярва, защото никога не съм бил при вас.
— Значи ти ще смениш, мюлазима?
— Да.
— Кога?
— Днес или утре, когато пожелая. Той няма какво повече да каже, няма начин да измъкне тайната от тази жена. Каймакаминът ми описа вашето бивачно място, но го намерих запуснато. После потърсих кулата, но, както изглежда, съм се заблудил. Вие сигурно знаете къде се намира?
— Да.
— Тогава ме водете натам!
Това прозвуча толкова повелително, че аз отвърнах:
— Ти май смяташ, че имаме време за тая работа?
— Време или не — водете ме натам, и то по най-прекия път! Аз съм офицер на падишаха. Разбрано?
— Тахт ел амр! (Тъй вярно!) Ще се подчиним. Моля те да яздиш тук до мене!
Дадох знак на Мадана. Тя закрачи с дългите си крака далеч напред и ние я последвахме. Капитанът, види се, бе горд, самомнителен мъж; не обелваше с мен нито дума. Това ми беше приятно, както едва ли е нужно тепърва да уверявам. Той би могъл да ме постави с въпросите си в голямо затруднение. Желателно беше само да не срещнем никого, защото у мен се беше породил план, който една среща с някой давудийех щеше да направи неосъществим, а това би било много жалко.
След като дълго време бяхме яздили мълчаливо един до друг, капитанът, изглежда, все пак сметна за уместно да каже някоя приказка. Той ме запита:
— Ти обикновен кюрд ли си?
— Не — отговорих.
— Личи ти, макар никой от вас да не може да измени на себе си. Разбойникът си остава разбойник!
Това беше отново много непредпазливо от негова страна. Той се чувстваше недосегаем в своя мундир. Как обаче щеше да му отговори един кюрд на мое място? Аз извлякох от неговите оскърбителни думи повод да го подредя така, както изискваше моят план и както той надали очакваше.
Ливадната лъжчина беше останала зад нас, гората отново започна. Аз видях Мадана да навлиза странично в нея; преди туй тя ми даде знак да разбера, че наближаваме скривалището на нейните хора. Преди да го достигнем, трябваше да съм се оправил и с капитана; така изискваше предпазливостта. От сцената, която ни очакваше, той щеше да разбере, че не сме давудийехи, затова трябваше да го обезвредим още сега. По тази причина отвърнах:
— Разбойник? Нас ли наричаш така?
— Да — ухили се оня непринудено.
— Знаеш ли как отговаря един кюрдски воин на това?
— Той мълчи, защото е вярно!
— Да, той действително няма да каже нищо, но пък ще стори нещо.
— Какво?
— Това!
При тези думи замахнах и му стоварих един саблен удар по врата, под който той сгъна тяло напред и измъкна стъпала от стремената. После го пипнах изотзад, издърпах го от седлото и го запратих на земята до коня му, където остана да лежи полузашеметен от страх.
— Ха така, сихди! — изликува Халеф, като скочи от седлото. — Ето го че се запозна с юмрука на един разбойник, на един давудийех кюрд! Какво ще правим сега с него?
— Вземи му оръжията, пъхни му един парцал в устата, стегни му после ръцете и ги вържи за стремето ми! При най-малката съпротива, която се осмели да окаже, ще го застрелям!