Измъкнах револвера и го насочих към офицера, който беше изправен от Халеф на крака, без да се брани. Като видя оръжието ми, той изрече със запъване:
— Един кюрд… и револвер… машаллах!
— Който е толкова нахален да изисква от един свободен кюрд услуги с тона на началник и вместо да му благодари за това, го нарича разбойник, много лесно ще узнае и други, къде по-големи чудеса! — отговорих аз. — Не можа ли пашата да изпрати някой по-предпазлив човек? Ние не сме разбойници и на теб няма да ти се случи нищо, но само при условие, че изпълняваш всичко, което поискам от теб. Сега напред!
Истински храбрият мъж е скромен, самохвалкото обаче си е страхлив. Това се доказа и тук. Този мъж се остави да му бъде запушена устата и да го вържат за стремето ми без опит за съпротива и сега подтичваше до мен. Коня му яздеше кюрдът, който беше отстъпил своя на Ингджа.
Ние завихме, следвайки Мадана, в един засенчен от гъсти иглолистни дървета скалист лабиринт, който изглеждаше съвсем непроходим, но скоро намерихме място, откъдето да навлезем. После поехме стръмно надолу и отново трябваше да водим животните, при което те от време на време се плъзгаха по задните крака. Достигнахме дъното на някогашно езеро, което бе пресъхнало вероятно защото притокът му бе намерил някакъв друг път. Тук Ингджа спря и посочи с ръка напред.
— Там, зад храсталака, са нашите хора. Чуваш ли ги? Мадана ми казва кого сме срещнали.
Чух радостни гласове, клони запращяха и първият, който се появи, беше дългият, исполински раис, бащата на Ингджа, дето навремето се бе отнасял толкова враждебно към мен, ала бе възприел благодарение на Рух ’и кулян друго убеждение. Лицето му сияеше, когато ми протегна двете си ръце.
— Ефенди, истина ли е? Ти идваш, ти? Да го вярвам ли наистина? И твоят хаджи Халеф е също тук? Елате, елате бързо, та всички да ви поздравят! Те иначе се съмняват, че това сте вие!
— Естествено сме ние и естествено съм и аз налице! — рече Халеф. — И къде ли пък някога някой е видял този ефенди без мен, без когото той не може нито да живее и нито да свърши нещо разумно! Да, хайде да отиваме, та и другите да се насладят на върховното щастие от съзерцанието на нашия лик!
Бих отишъл твърде далеч, ако опиша сцената на срещата и възпроизведа безбройните въпроси и отговори. Аз трябваше да предпазя тези почтени хора от невнимателни изявления, тъй като капитанът не биваше да узнае кои са те и кои бяхме Халеф и аз. Когато най-сетне се успокоиха и седяхме заедно, раисът ни разказа за изчезването на Марах Дуримех и напразните им старания да я освободят от кулата. Разказът не добави нищо повече от онова, което вече бяхме чули от Мадана. Офицерът беше вързан за едно дърво толкова далече от нас, че не можеше да разбира какво говореше раисът, След като свърши с изложението си, той продължи, обръщайки се към мен:
— И сега Мадана ни осведоми, че искаш да ни помогнеш. Вярно ли е това, ефенди?
— Да.
— Ние те бяхме взели за образец, искахме да действаме хитро по твоята метода, ама каква полза от разсъдливост, когато… когато…
— Когато я нямаш — вметна Халеф ухилено. Вместо да се разсърди, раисът се съгласи:
— Да, почти това исках да кажа и аз! Ние се крием вече толкова дълго тук, без да ни споходи някой план.
— И едва-що моят сихди се е появил тук и планът му е вече готов! Забелязвам го по лицето му. Винаги когато си смалява малко едното око, в главата му седи някой лукав талаб (лисица). Имам ли право, сихди?
Кимнах.
— Виждате ли? Той е присвил едното око, значи знае какво трябва да прави. И идеята, която има, сигурно е хитра-прехитра. Познавам си аз лицето му!
— Халеф наистина ли отгатна? — попита раисът.
— Да — отвърнах, — но че издавам мислите си чрез очните мускули, това самият още не знаех. За в бъдеще ще внимавам.
— Тогава позволи да се учудя, ефенди! Ние постоянно размишлявахме, за да измислим някой изпълним план, но без успех. А ти вече имаш решение, макар че си бил едва няколко минути при нас!
— Аз го имах още докато идвах. Но това не е признак за по-голяма разсъдливост, ами съдбата беше по-благосклонна към мен. Халеф, спомняш ли си въпросите, които зададох на капитана?
— Да, сихди.
— Тогава знаеш, че той не само е напълно чужд за давудийехите, ами и че мюлазимът от куллука не го познава. Той има при себе си книжа, на които мюлазимът е длъжен да се подчини. Тук не се ли разбира от само себе си, че аз ще тръгна на негово място към кулата?
— Ти… на негово място… като капитан…? Сихди, това действително е идея от такава безмерна извисеност, сякаш се е родила не в твоята, а в моята глава!