— Ама всички те заедно ще са някъде към петдесет човека!
— Действително. Виждаш какво количество от камъни има тук, големи и малки. Ще бъде достатъчно да се полагат стабилно и пасващо един върху друг, от вар ще трябва да се откажем. Затворът трябва да побира петдесет души и до утрешния предиобед, а по възможност и още тази вечер, да е готов. Плана за затвора трябва да нахвърляш сам, аз, за съжаление, нямам време за това.
— А и да имаше време, сихди, аз нямаше да изтърпя да ми се месиш в занаята. Казвам ти, че правилно си оценил моето дарование за строителното изкуство на един хапус. Аз ще ти издигна постройка, над чието великолепие ще има да се дивиш. Трябва ли тя да бъде и отоплявана?
— Да.
— Това повишава, наистина, мъчнотията, ала ти ще бъдеш доволен от мен. Аз ще съградя един оджак и ще издигна комин над него. Но от какво ли да бъде покривът на тоя голям затворнически палат?
— Това предоставям на теб да определиш, защото ти си майсторът строител, комуто не бива да давам никакви указания.
— Тук си прав, много прав, сихди. Аз няма да позволя никой да ми се бърка в тая толкова, важна работа, а само ще поставя в движение предимствата на собствения си дух. Имаш ли иначе още някакво желание?
— Само едно: всичко да става възможно най-тихо. Обитателите на куллука, който се намира съвсем наблизо, не бива да чуят и най-малкия шум!
— Та това се разбира от само себе си. Ние ще работим толкоз тихо, че сами няма да се чуваме. Разчитай изцяло на мен! Ти навярно междувременно ще отсъстваш?
— Да, защото ще яздя към кулата, но не си мисли, че не си ми необходим. Нали съзнаваш, драги Халеф, какво голямо доверие ти оказвам!
— И с основание, да, да, така е, с основание! Ти хабер си нямаш какви грандиозния извисени мисли вече породи в главата ми тази задача! Аз трябва да се занимая с тях, да ги приведа в порядък. Позволи значи да подиря самотата, защото само в уединение от простолюдието на земята могат да възникнат изтъкнатите произведения на изкуството и майсторлъка!
Той тръгна и закрачи после безпомощно напред-назад сред далечните дървета, без ни най-малко да подозира, че го бях превърнал в майстор строител единствено за да го направя безвреден. Той изобщо не биваше да се сеща за кулата. Тъй като сега се бях освободил от него, отидох да видя капитана.
— Освободете ме незабавно! — навика ме той. — Ще се разкайвате, задето сте ми посегнали!
— Стой спокойно! — предупредих го. — Със заплахи при нас няма да имаш никакъв успех! Нима си мислиш, че не сме разбрали що за човек си. Ти въобще не си този, за когото се представяш. Един офицер, пратен от пашата при давудийехите няма да е такъв глупак да ги нарича в лицето разбойници.
— Аз не съм офицер? Какво ти скимна! Бръкни в левия ми вътрешен джоб и ще намериш писмената заповед на каймакамина с моето име и чина ми!
Сторих, естествено, каквото поиска, защото тъкмо това бях възнамерявал. Заповедта беше отворена, така че можех да я прочета, без да се налага да я разпечатвам. Тя не би могла да бъде по-подходяща за намерението ми. Сега вече не желаех повече да си имам работа с този мъж. Казах на раиса какво искам. Офицерът беше отведен настрана, където бе принуден да се съблече, след което трябваше да се задоволи с шинела си. Той вдигна адска врява, но това никак не ме интересуваше. Името му показваше, че е арнаутин, затова не беше нужно да се отнасям прекалено внимателно с него и да се съобразявам с честта му на офицер. Арнаутите, особено преместените в Ирак, са все груби, брутални хора, а че той принадлежеше към този сорт, беше доказал.
Когато се бях пъхнал после в мундира му, раисът заяви, че никой човек, комуто бях непознат, няма да разбере, че дрехите не са мои. Халеф ми викна отдалеч:
— Сихди, всеки ще те сметне за този, за когото трябва да те сметне. Повече не мога да ти кажа, защото нямам време. Имай значи добрината да ме извиниш! В главата ми се върти каушът с неговите дувари, покрива и също високия комин!
Тъй като трябваше да нося оръжията на арнаута, предадох своите на раиса за съхранение; само единия револвер пъхнах в джоба. На въпроса как смятам да се държа, обясних, че нямам някакви специални намерения. Никой не биваше да напуска до връщането ми скривалището и трябваше да се избягва всеки висок, отекващ надалеч шум. Повече желания засега нямах.
Трябваше да изкача стръмния баир, по който се бяхме спуснали. После насочих арнаутската кранта надясно в дерето, през което се бях промъкнал с раиса към долината на куллука. Искам откровено да призная, че ми стана доста неприятно, когато видях кулата да стърчи пред мен. До горе щях да стигна, но щях ли да се върна? Може би изобщо нямаше да успея! Намерението ми беше много по-опасно, отколкото бях допуснал да си призная!