Там именно вече се намираха двама души — един мъж и едно момче, които, съдейки по бедното облекло, бяха просяци. Този занаят тук, види се, бе препитаващ, защото мъжът беше с исполински телесни форми и неговите силни крайници не създаваха впечатление за гладуване. Момчето беше негово умалено, но в никой случай слабо копие. Двамата не показаха, когато ни съгледаха, никаква изненада. Исполинът се изправи бавно и се поклони, без дума да каже.
— Есселям алейкум! — поздравих аз.
— Ве алейкум есселям! — отговори той.
— Ти ли си собственикът на това място?
— Не, то принадлежи на всекиго — заяви исполинът.
— Разрешаваш ли да подирим тук подслон от дъжда?
— Ти си повелителят, ние се отморихме и тръгваме.
— Остани. Има място за всички ни!
Той обаче не се задържа, а тръгна. Момчето също стана и го последва. Те се отдалечиха не към страната, от която бяхме дошли, а към срещуположната, където половината зид се беше срутил и пролуката не беше съвсем затулена от растящия отпред бъзуняк.
Държането на непознатия в никой случай не будеше подозрение. Той, бедният дявол, се боеше да е близо до хора, които по негово мнение стояха високо над него. Въпреки това аз слязох бързо от коня, за да погледна след него. Те вървяха покрай един близък гъсталак от бидмушк (мускусна върба) и после се насочиха към нашия път отсреща.
Халеф също беше слязъл. Покривът предлагаше място за нас двамата и също за конете ни. Ние се настанихме удобно, легнахме плътно един до друг и забърборихме. Пушките стояха заради влагата в калъфите си. Дъждът се изливаше като из ведро. Причиняваният от него шум беше толкова силен, че приближаването на някой човек, дори ездач, не би се чуло. Казвам го за мое извинение, но то си е и тежко обвинение, защото ако не можехме да разчитаме на ушите си, толкова по-внимателни трябваше да бъдем с очите.
Аз лежах на дясната си страна, а Халеф — на лявата. Аз бях обърнат с гръб към споменатия мускусен върбалак, а Халеф с лице към него. Посред разговора видях погледът му да се втренчва и лицето му да става неподвижно; това бе кажи-речи вцепенението на ужаса. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя една дружина диво изглеждащи мъже да си пробива път през върбалака и да се втурва към нас. Поисках да скоча и да посегна с две ръце към револверите, които заради дъжда бях втикнал възможно най-дълбоко в пояса… беше твърде късно. В следващия миг всичките тези хора лежаха върху нас. Опитах да ги отхвърля, да се изправя, но напразно! Въпреки физическата си сила не успях да освободя ръцете и краката си. Враговете бяха твърде много. Бях вързан с ликови въжета също като Халеф, който не беше направил опит за съпротива и веднага бе омотан. Оръжията ни бяха иззети и джобовете — опразнени.
Хората, с които си имахме работа, бяха всички, без изключение, все големи здравеняци. Преброих повече от двайсет. Персийци не бяха, това различих веднага. Вероятно принадлежаха към някое номадско племе. За моя неприятна изненада сред тях се намираше и просякът, а синът му стоеше до ъгъла и ни се хилеше по начин, който също така ясно като с думи казваше: «Я погледнете, тъпаци, колко съм по-умен от вас!» Впрочем по време на нападението и нашата напразна съпротива аз не бях изрекъл нито дума. И сега все още се държах мълчаливо. Халеф обаче, комуто бе невъзможно да овладее яда си, се разгълча като сврака. С това той предизвика гнева на предводителя, който след няколко здрави ритника го предупреди:
— Мълчи, кучи син! Нищо не застрашава живота ви. Но ако ни оскърбявате, ще ви застреляме, безполезни градски крастави жаби такива! Ние искаме само вашите коне, оръжията ви и един откуп, чийто размер тепърва ще определим. Открихме ви в Хадж и Кара и препуснахме бързо пред вас, за да ви заловим недалеч оттук. Но вие, като потърсихте тая стара съборетина, ни облекчихте работата. Този мъж и неговото момче лежаха тук, за да следят за идването ви. После той дойде да ни извести. Сега продължаваме ездата. Бъдете умни и се примирете с пленничеството! Само чрез смирение можете да спасите живота си.
Той си бе служил при това изявление със смесица от арабски, персийски и кюрдски, с което потвърди предположението ми, че принадлежи с хората си към някой ихлаут[9] от граничните планини. Смяташе ни за градски люде, защото носехме черни персийски астраганени калпаци, които си бяхме закупили от Багдад, за да не бъдем вземани още от пръв поглед за чужденци.