Бдителността на давудийехите май не беше прекалено голяма, защото почти стигнах съвсем горе, без да срещна някой от тях. Накрая минах под няколко огромни дъба и когато ги оставих зад себе си, се озовах почти до портата. Отстрани клечеха петима кюрди, които скочиха при появата ми. Те ме огледаха бързо, после четиримата извървяха няколко крачки насреща ми, а петият изчезна във вътрешността. В този миг всяка тревога беше изчезнала. Та нали страхът от опасността най-често е по-голям от самата опасност.
— Вие сте кюрди от племето давудийех? — попитах сухо, като скочих от коня и хвърлих на един от тях юздите.
— Да, ага — отговори той.
— Имате ли отделен предводител?
— Да, това е Ребат.
— Той къде е?
— Вътре в караулното.
— А мюлазимът?
— Гледа си кефа. Бива ли да го обезпокоим?
— Аз самият ще го сторя. Водете ме при него!
В този момент се измъкна един върлинест, мършав тип, навесен с всевъзможни оръжия, застана непосредствено пред мен и каза с тон на почтителност:
— Привет, о, юзбаши (капитан)! Аз съм Ребат, комуто тези воини тук са длъжни да се подчиняват.
— Това вече го знам. Известно ли ти е къде се намира сега Исмаел Бег, вашият шейх?
— Да. Той чака… чака…
Поколеба се да продължи по-нататък. Вероятно не му беше ясно дали трябва да ми даде необходимите сведения, или не. Ето защо довърших приказката му:
— Той чака тристата хамаванди, имаш предвид. Тук той наистина е сбъркал хесапа си, вашите съгледвачи е трябвало по-добре да внимават. Аз ви нося важна новина, много е спешна, но не мога да я изрека, преди да съм се убедил, че тук всичко е наред. Води ме при мюлазима!
— Веднага, о, юзбаши. Позволи да тръгна напред!
Минахме през портата във вътрешността на кубовидната зидария. Тя образуваше четвъртит двор, снабден околовръст с високи малко над човешки бой повредени навеси. Вдясно и вляво стояха конете. От двете страни на портата и също отсреща при страната на входа за кулата във всевъзможни пози стояха кюрдите и петимата войници. Те станаха, когато се появих. Уважението, засвидетелствано на моя мундир, ми подейства успокоително. Смеех да се надявам, че хората ще ми се подчинят.
Ребат изкачи няколко стъпала до вратата, водеща в кулата. Аз го последвах. Вдясно имаше най-напред едно стълбище с доста разрушени стъпала, по-назад — един вход, затулен със стара черга. Предната половина на лявата страна образуваше глинен под, под който се търкаляха няколко ликови въжета — за каква цел служеха, узнах по-късно. После зееше една голяма четириъгълна дупка, над която витаеше една отвратителна мараня от плесен и гнилоч. Кюрдът посочи завесата.
— Мюлазимът е там. Да дойда ли с теб при него?
— Не. Чакай вън в двора, докато излезем. Аз съм пратен да го сменя, той ще ви го каже после. Пашите на Керкук и Сюлеймания са гневни, дето не умеете да отворите устата на старата вещица. Нещата сега ще се променят! Нима толкова не можете да се оправите с една стара жена?
Дългият бабаит се сви смутено под тези думи и измънка със заекване:
— Помисли, о, юзбаши, че тя е магьоснца! Тя умее да си отмъщава ужасно за всяко оскърбление.
— Глупости!
— Да, да, умее! Ние го знаем. Повярвай ми! Та нали се вижда по хората, които идват да й изрекат молбите си. Всичко, което казва старата, се изпълнява. Вярно, за тая работа пашата нищо не бива да чуе…
Той спря уплашено по средата и сведе още по-ниско глава отпреди. Не беше трудно да отгатна защо беше прекъснал по средата на приказките си. Аз веднага се възползвах от случая да му кажа с най-строг тон:
— Какво чувам тук! Идват хора, които биват допускани до жената?
— Да, господине. Ние помолихме мюлазима и той го разреши. Надяваме се, че и ти няма да откажеш това разрешение, защото на теб също ще се полага пай от даровете, които получаваме.
В този момент отгоре прозвуча гълчащ глас:
— Кой говори толкова високо там долу? Не знаете ли, че сега ми е времето за почивка?
— Това е мюлазимът — обясни ми тихо кюрдът. — Той значи не се намира в стаята си, а горе на стълбището, където имал по-добър въздух, както казва.
— Чакай ме вън! Аз отивам горе при него.
Той се отдалечи, а аз заизкачвах бавно стъпалата. Мюлазимът, изглежда, само бе чул, че се говори. Вероятно не беше разбрал нищо, защото иначе държането му щеше да е съвсем друго. Нищо не беше по-добре за плана ми от това, което бях узнал от дългия кюрд. Чудодейната способност на Марах Дуримех съществуваше само във въображението на кюрдите, които разправяха въпросните приказки, за да приберат дарове. Моята самоувереност беше нараснала значително.