Едва изкачил няколко стъпала, чух от горе гневно да се вика:
— Кой смее да се качва там? Нали знаете, че сега искам да си имам рахатлъка!
Въпреки това аз продължих да вървя. Когато оставих сетне извивката на виещата се стълба зад себе си, видях мюлазима да лежи проснат надълго върху мръсния под с ръце под главата. Той се надигна, за да започне гневно да гърми, пролича му, ала като съгледа мен вместо някой давудийех, скочи шокиран и замря, без дума да каже. Такива очи, такова лице и такъв мустак можеше да има само един арнаут. Не беше вече млад, следователно се бе издигал от низшите чинове и сега биваше използван за цели, подобни на настоящата, които нямаха нищо общо със службата в действащата армия и с чувството за чест.
— Ще се наложи да ти наруша спокойствието — казах аз. — Нарушаването ще бъде по-дълго, отколкото си мислиш!
Сега спрях пред него и го огледах внимателно. Ако преценката ми беше вярна, работата с него нямаше да ме затрудни.
— Прощавай! — избъбра. — Аз… аз мислех, че… че е някой кюрд!
— Заблудил си се. Ето, виж кой съм!
Измъкнах документа от джоба и му го дадох. Той се нуждаеше от много време, докато свърши с четенето. После отпусна ръка и попита:
— Трябва да си замина оттук? Ти идваш на мое място? Това ми е много удобно! По-скоро бих пожелал да съм сред духове отколкото в близост с тази жена, от която те побива страх като пред скелетите на смъртта.
— Твоят кураж, види се, е безкраен — забелязах аз.
— Така говориш сега, ама след няколко дена ще бъде друго! Аз изпълних своя дълг и ловко я подпитвах, ама тя има вид на труп и е няма като гроб. Ти също няма да узнаеш нищо от нея!
Много ми се искаше да знам за какво се е отнасяло това подпитване, но една забележка или въпрос от моя страна лесно можеше да издаде пълното ми неведение. Ето защо предпочетох да си поиграя на съдия-следовател.
— Ти си допускал външни хора да говорят с нея?
Той премълча.
— И си вземал дарове за тая работа?
И сега не каза нищо.
— Говори! Чуваш, че те питам!
— Да, вършех го — призна. — Ти също ще го вършиш, макар и не още от първите дни. Ужасяващата скука ще те пипне, както на мен ми разтягаше душичката и тогава ще бъдеш радостен, когато някой път дойде промяна. Аз съм безкрайно щастлив, дето ще се отърва от тази самота и компанията на тоя ходещ труп! Ще ме доложиш ли?
— Не, аз не допускам да бъдат наказвани другари.
— Благодаря ти! Кога ще мога да си тръгна?
— Когато искаш.
— Е, в такъв случай веднага, ако е възможно!
— Преди туй обаче трябва да ми предадеш поста така, както си го приел.
— Ще го сторя начаса и с най-голямо удоволствие. Приел съм само жената. Хамаванди кюрдите, които шейхът изпрати, всъщност не ни интересуват, но аз ще ти покажа и тях.
— Как се държат те?
— Гордо и безмълвно. На тях и на ум не им идва да изпълнят искането на шейха и да му заплатят — само защото без негово знание са стъпили на територията му — свободата си с двеста пушки. С това те биха се разоръжили частично и следователно биха отслабнали спрямо давудийехите. Те са убедени, че техните хора ще дойдат да ги измъкнат. Съжалявам ги заради дупката, в която трябва да останат напъхани толкова дълго сред изпражнения и нечистотии.
— Знаеш ли също кои са?
— Толкова добре като теб. Шейхът не можеше все пак да го държи в тайна от мен. Че Ямир дойде насам под фалшиво име, беше непростима непредпазливост от негова страна. Един толкова прочут предводител винаги трябва да очаква, че ще бъде разпознат.
— Ти го кориш и все пак той лежи и на твоята съвест!
— Защо?
— Ако не бяхте разпространявали мълвата, че старата върши чудеса, то нямаше да идват толкова много хора, а също той.
— Това го правеха давудийехите за своя изгода, аз не съм ги съветвал такова нещо.
— Но си го търпял?
— Защото делът от даровете, които получавах, беше тук единственият ми приход. Ти нали самият знаеш как стои работата с нашата заплата. Ние я получаваме толкова рядко. И тъй като човек трябва да живее, той се принуждава по някакъв начин да си докарва приходи.
— Но жената, както предполагам, изобщо не знае, че е считана за лечителка и чудодейка?
— Не. За това тя не знае нищо.
— Как може да общува с хората, без да го узнава?
— Ние я оставяме с вярата, че тези хора желаят да се моли за тях. Тя има право да отива до портата при тях, но не и да говори с тях. Там слага ръцете си върху им и се моли. Това е всичко, което става. Удобно ли ще ти бъде сега да ти я покажа?