Наслаждението му обаче не продължи дълго време. Внезапно той забеляза, че момчето го наблюдава с такива едни опулени очи… Побърза да глътне хапката си и му изпрати с мустаците си една усмивка. Очите му се покриха с толкова много бръчки, че напълно ги закриха.
— Искаш ли хляб? — запита го той.
И без да дочака отговор, отчупи едно голямо парче и му го подаде.
Момчето се засрами и зачупи пръсти от стеснение.
— Вземи… — каза му циганинът. — На, яж… яж…
Момчето не помръдна.
— Яж… яж… — настоя циганинът. — Берекетлия…
Очите на циганина са изпълнени с толкова благост, че момчето се срамува да не приеме хляба. Протяга ръка и го взема.
— Искаш ли халва? — запитва отново циганинът. — Вземи халва… Яж… яж… Берекетлия…
Двамата ядат — седнали там под черничевото дърво. Кученцето — онова светлокафявото — гледа завистливо и идва и то да си изпроси нещичко. Циганинът и момчето му подхвърлят трохички…
Тримата образуват щастлива компания. След малко, позавидели на щастието им, пристигат, клатушкайки се, и патките, за да получат своя дял. Приятна гледка представляват те, тъй както проточват шиите си, за да хванат залъка… И когато го изпуснат, крякайки, тичат и се гмуркат да го уловят във водата.
Като се наядоха, циганинът сви шепите си, гребна вода от реката и се напи. После изми ръцете си, напълни отново шепите си с вода… и:
— Буйрум… — каза той на момчето. — Пий… пий. Берекетлия!
Мельос не се церемони много, нито пък погледна да види дали ръцете му бяха чисти. Те бяха честни ръце — това знаеше той… Ръце бедни, но жилави от въртенето на чука. Водата дори му се услади — сърцето му беше попарено и затуй бе жадно.
— Ааа… — рече циганинът и се облегна на черницата — Да свием сега и по една цигара… Ти пушиш ли?
— Не…
— Добре правиш. Не пуши!… Ще станеш жълт.
Той порови в торбата си и извади стиска тютюн. Почисти го от трохи и влакна, след това издуха праха от камъка и сложи тютюна върху него. После бръкна с два пръста в едно джобче на жилетката си, извади цигарена хартия, подуха, за да отдели едно листче, наплюнчи пръста си, изтегли листчето и почна да свива с мерак цигарата.
Мельос и кученцето го следяха с най-голямо внимание.
След малко цигарата беше готова. Той запуши единия отвор на цигарата, после извади от пояса си огнивото, кремъка и праханта, запали и отново ги пъхна в пояса си, след това се облегна по-удобно на черничевото дърво.
— Ти ходиш ли на училище? — запита той Мельос, издухвайки пушека.
Вместо отговор очите на Мельос плувнаха в сълзи. Циганинът се смути. Загледа момчето натъжен, много натъжен… Той приличаше на опушен светия в някоя стара черква.
— О-о-о-о! Какво ти стана?… — запита той момчето. — С какво те обидих, та плачеш? Ето сега… плачеш. С какво те обидих, а? Добре де. Не искаш — не искаш. Добре. Щом като не искаш, няма да ходиш. Какво плачеш. И моите дечурлига не ходят. Плачат ли те? Е добре, нека не отиват. Видях една книга. Нищо не видях в нея. Една хартия, пълна с въшки. Е, де! Казах ти, не ходи! Защо плачеш още. Вай! Не си добър аркадаш ти.
Момчето продължи да плаче още по-сърцераздирателно…
— Свършено е с училището, чичо, свършено е с училището за мене, свършено, свършено е…
Циганинът хвърли в реката цигарата си, която се разтопи във водата, и се наведе над момчето.
— Брей, чорбаджи… Бе, кой те е обидил? Аз съм тук! Ей, погледни. Аз съм тук! Който смее, да дойде… Кълна се в бога! Главата ще му строша. Ето тъй! Виж! — И той почна да тъпче земята с продупчените си обувки. — Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Битрос… ха-ха-ха…
Мельос беше неутешим. Закрил очи с ръце, той плачеше горчиво. Циганинът се приближи още повече и седна до него със скръстени крака. Дори и кученцето се разтревожи и дойде и то по-наблизо.
— Ах, яврум… Голяма мъка ми причиняваш… Какво има, сърце мое? Кажи го на мене. На мене го кажи…
— Изпъдиха ме от училището, чичо. Днес ме изпъдиха и свършено вече. Няма вече да ме приемат… Затвориха ми вратата. А да знае човек писмо е много хубаво нещо, чичо… Аз много обичам писмото.
— Изпъдиха ли те? Бре!… Кажи на баща си тогава да им удари един бой. Ако пък си нямаш баща, аз, Битрос, ще ги натупам. На, виж. Ето тъй, тъй. Учителю, ти ли направи това? На ти сега — пух, пух, пух! Хайде сега ставай… хайде върви у дома си. Ако пък си нямаш дом, ела при мен. У чичо си Битрос. Аз ще те взема. Е, недей така! Какво ти трябва писмо? То разваля очите. Не е ли така?
— Аз обичам писмото.