— Настоявам да ме изслушате докрай.
— Не съм склонен да позволя това! — изписка попът. — Той хули светото причастие.
— Той предпочита лимонада… Позор!… — изрева Карлафтис.
— Предлагам изключването на безбожника! — изписка попът.
— Поддържам същото! — извика Карлафтис.
— Снизхождение, господа… — промърмори Алберт.
Подвижната фигура на Аглаица се изправи.
— Палачи! — извика тя.
Звънецът биеше лудо.
— Дайте ми думата, господин директоре… — помоли плахо госпожа Раул.
— Заповядайте…
— Имам едно предложение за процедурата. Преди изключването не би било вредно, ако се покани тук ученикът, нали? Допустимо е да даде някакво обяснение. Не виждам основание да го изключим от училището и да го лишим от възможност да се разкае и да се образова, ако осъди деянието си и обещае, че няма да го повтори. Хайде приемете…
— Добре… — рече директорът кисело.
— Във всеки случай… — рече Карлафтис.
— Да бъде… — рече богословът. — Но…
Духовете се успокоиха. С топло задоволство се изпълни и погледът на госпожа Раул. Всички извърнаха очи към господин Скамвурас. Чертите на лицето му бяха каменни.
— Господа… — рече им той. — Имам предимството да познавам издълбоко душата на това дете. То притежава толкова гордост и такъв плам, че за пръв път срещам такова нещо. И мога да ви уверя предварително, че всичко ще е напразно. То няма да приеме вашите условия.
— Как? — настръхна директорът.
— Тогава да си чупи главата! (Карлафтис.)
— Да се махат светотатците! — извика и попът.
Аглаица разтърси косата си, сякаш пламъци заиграха.
— Au-to-da-fe81 — извика тя.
Скамвурас протегна ръце, за да успокои колегите си.
— Моля, господа. За жалост между нас се създаде дълбока пропаст. Сега вече зная как ще се свърши всичко това. Няма да упорствувам да наложа моите възгледи. Във всеки случай в живота си съм се старал моите убеждения да имат винаги някакви нравствени устои. Ще ми позволите обаче да ви направя grosso modo82 кратка характеристика на въпросния ученик. Трябва да имате предвид, че това гордо момче се бори съвсем само в един свят, пълен с ужас и озвереност. Съвсем само. Намираме се пред един от най-редките случаи на младеж, който си проправя път сред едно общество, изпълнено с безчувствие и коравосърдечие.
— Дотук. Стига!… — извика директорът.
— Приключвайте… — рече нервно Карлафтис.
Аглаица го погледна с поглед, изпълнен с ярост.
— Не продължавайте… — каза тя на Сотиракис (Скамвурас). — Не виждате ли на какви врати хлопате?
— Безбожието се шири! Като масло!… — изрева попът.
— Ледени хора! — изстена Аглаица.
Скамвурас повиши още повече тон. Сега той беше станал още по-блед.
— Не! Няма да завърша по начина, по който вие желаете!
Той бръкна в джоба си.
— Понеже знаех какво несломимо упорство щях да срещна, предварително взех някои мерки. В ръката си държа две писмено направени предложения. С първото упорито настоявам за изключването на предателя.
— Нахалство!
— Дързост!
— … С другото правя доклад до министерството с всички подробности и накрая моля то да приеме оставката ми в случай, че не одобри мнението ми. С други думи, господа, се солидаризирам както със съвестта си, така и с онеправдания ученик. Сбогом!…
Нещастният Алберт… през цялото това време, миг след миг, припадаше по малко.
— И аз също… — промърмори и той и излезе.
Всички опулиха очи.
Аглаица се изправи, бледа и сериозна, и като постави настрана стола си, за да се оттегли, и тя рече отсечено:
— Поставям и моята оставка на ваше разположение, господа!
Издекламира грубо и блудкаво Карлафтис.
Аглаица не беше още излязла. Както беше още на прага, с бързина на антилопа тя се намери пред грубияна и с цялата сила на калената си ръка му зашлеви здрав плесник.
Карлафтис не можа да запази равновесие… и тялото му се намери като безформена маса на пода заедно със стола, вдигайки страшен трясък. Аглаица излезе навън изправена, опиянена като прекрасна девойка, която напуска Помпей…
Глава десета
На другата сутрин училището приличаше на бурно море. Момчетата сновяха насам-натам с разярени погледи. Раменете им бяха се извили като дъги. Случката беше напълно известна с всичките й подробности. Дори и момичетата бяха узнали за нея и сновяха неспокойни насам-натам в малкия си двор като сърдити кадънки.
По едно време Аграмбели сви юмруците си и се изправи пред другарката си с вирната глава, сякаш се молеше на слънцето.
81
Autodafe (порт.) — „акт на вярата“, основен атрибут на инквизицията, публично изгаряне на еретици или еретически произведения (книги, картини и други вещи). Бел. ladyofthesea.