— Аз ще пиша на димотики!
— Какво каза? — опули се смаяна Кальондзи. — Ах… ето една луда.
— Казах, че ще пиша на димотики!
— Е, ти си луда… Ясно е вече…
— Луда съм.
— Да обадя ли на момичетата?
— Кажи го, на когото искаш.
Кальондзи следеше объркано капризите й.
— Ама че глава си имала…
— Какво да правя?
— Просто насила търсиш да те изпъдят. Или си въобразяваш, че ще ти простят?
— Искам да ме изпъдят. Че за какво ми е гимназията вече?…
— Какво?
— Не искам нищо вече… Нищо…
— Ах… ето… тази вече полудя и е за връзване.
Аграмбели остави Кальондзи, отиде тичешком към една топола край реката, прегърна я и почна да плаче. Тя плачеше горчиво и безутешно, опряла лице на дървото.
— Тази ще се обеси — помнете ми думата! — рече на себе си Кальондзи. Тя се отправи към тополата и й каза: — Не те ли е срам?
После я съжали.
— На, вземи, хапни си фъстъчета… — рече й тя.
— Ти само за ядене… Само за ядене мислиш. А аз искам да се хвърля в реката.
— Я виж ти, не те ли е срам? Гледат те.
— Много ме интересува.
— Ами ако усетят?
Аграмбели избърса скришом със синята престилка очите си.
— Какво да усетят? — запита я спокойно тя.
— Че това… какво друго?
— Кое това?
— Кое това ли? Ох… това, което знаеш. Че… че си полудяла…
— Зная това… — отговори тя трагично.
— И не те ли е срам?
— Срам ме е, че още живея.
— Нещастнице, само, само ако усетят…
— Кои да усетят? Какво?… Какво да усетят?! А?… Защо не говориш?
— Че си ето… от главата до петите…
— Какво?…
— Нищо…
Аграмбели прегърна отново тополата и почна да плаче. После внезапно я пусна, завтече се и се скри зад стената. „Свършено… Сега вече ще се изложи“! — каза си на ум Кальондзи и отиде към група ученички от трети клас, които шумно разговаряха.
— Знаете ли, момичета? — извика тя. — Стамири отсега нататък ще пише на димотики!
— Ех! Да ми беше тук да я разцелувам! — извика Вурахмани.
— Защо? — запита глупаво Кальондзи.
— Защо ли? Ами че ние какво ще правим?
— Та и вие ли?
— Вече взехме решение и свършено.
— Тогава да съобщим и на момчетата! А?
— Добре, че дойде — рече Вурахмани. — Ти поддържаш приятелство с тях. Върви и им кажи. Но внимавай да не те види Карумбалос.
— Много ме е грижа от него.
— Хайде, хайде, върви!
Кальондзи се приближи към двора на момчетата. Но не можеше да намери никого от трети клас. Само Дакридзикос с компанията си обикаляше там край реката и риташе камъни във водата.
— Хей, Христидис… — извика му тя.
Главатарят я погледна студено.
— Я запитай тая какво иска? — каза той на Хамоляс.
Адютантът се извърна.
— Какво има, мари? — каза й той.
— Вие ще пишете ли на димотики?
Хамоляс погледна главатаря си.
— Ще пишеш ли, бе, Торис?
Дакридзикос погледна накриво.
— Че какво, по дяволите, ще правим, та няма да пишем!
— Ще пишем… — предаде й Хамоляс. — Върви да съобщиш и на другите.
Кальондзи почна да подскача като папуняк.
— И те се присъединиха към партията ни! — пискаше тя, тичайки.
— Ура!… — изчуруликаха всички и се прегърнаха.
Дакридзикос чоплеше една пъпчица, която беше му излязла на брадичката.
— Шугави кози!… — рече той.
Както крачеха тъй рамо до рамо, Куркулос се озова до главатаря.
— Торис, я ги погледни, бе…
— Какво има?
— Как да не ги обичаш?
— Кои? Тези ли?
— Да.
— Не мога да ги понасям…
Устните на Куркулос увиснаха огорчено.
— Защо, бе, Торис?
Дакридзикос най-после успя да отчопли коричката на пъпчицата си и я хвърли.
— Ще ми кажеш ли защо? — настояваше Куркулос.
— Няма „защо“ — отговори сурово главатарят. — Отвращавам се от всички тези гъски. Хайде сега върви си!
Всички бяха обърнали погледи към улицата. Мельос го нямаше никакъв. За пръв път закъсняваше. След малко щеше да бие и звънецът.
Но ето не е ли този, който се подаде иззад ъгъла? Да, той е.
Мельос се отправи направо към мазето. В миг всички се завтекоха след него. И веднага, без някой да извика „шт“, всички млъкнаха.
— Изключват ли те? — запита го някой.
— Не ме интересува. Друго по-голямо зло има. Напускат и трима от нашите учители.
— Няма да позволим! Всичко знаем.
— За мене не ми е толкова грижа… — рече той отново.
В това време едно момче от шести клас се изправи пред тях.
— Кадрас — каза му той, — не ме познаваш, но нищо. Аз те познавам. Казвам се Сикалос. Ако те изпъдят, ще сринем цялата тази сграда.
Той беше облечен в стари износени дрехи, нямаше палто и зъзнеше.