— Ние не сме съгласни!… — обадиха се страхливо няколко гласа.
Сред тези гласове Мельос можа да долови и гласа на някогашния си приятел Стамирис. Заболя го. Оттогава те не си бяха проговорили. Но сега, когато чу да се съгласява с „мамините синчета“, го заболя.
— Ще видим това! — обадиха се двама от „персите“.
— Какво ще направите? — запита сериозно Мельос.
— Ще изпотрошим прозорците — обадиха се два-три гласа.
— Ще удавим Карумбалос и компанията му в развалени яйца.
— Не съм съгласен… — рече Мельос. — Не. Предпочитам да ме изпъдят.
— Намерих! — извика Хамоляс. — Да окачим отзад на Карумбалос една карантия, та да тръгнат след него всички кучета и котки от пазара. Нали е хубаво?
— Пукни! — рече Дакридзикос.
— Имаш ли нещо по-хубаво? — запитаха го всички.
— Имам.
— Да чуем.
— Няма сега. Най-напред да дойде „Юдата“ да го нашаря и после.
— Тук е! — обадиха се двама от трети клас.
Фолос подуши опасността и побягна през вратата. Но „персите“ бяха бързоноги като стрели. С два скока го настигнаха, довлякоха го с ритници до реката и го хвърлиха във водата.
Главатарят се върна отново в мазето, бършейки ръцете си.
— Сега слушайте — рече той. — Да… виждам… тук са и „мамините“, но реката е много студена… попитайте Фолос да ви каже.
— Какво ще правим впрочем? — питат момчетата.
— Ще дойдем през нощта и ще зазидаме вратата. Ето това.
— Ще полудея! — извика Хамоляс въодушевено.
— Аз ще открадна мистрията на баща си! — обади се един.
— А ние ще носим камъни.
Мельос не отронваше ни дума.
— И това пак не му хареса… — рече Хамоляс отчаян. — Е, какво да правим? Казвай.
— Най-напред… Още не са ме изпъдили.
— Ами Песпес? Ами Алберт? Ами Аглаица?
— Всички остават по местата си. Ще чакаме отговор от министерството.
— Говори де!… — извика Хамоляс на Дакридзикос.
— Слушай, бе!… — намеси се Дакридзикос. — Тези са взели решение да пишат на димотики. Та тези чавки ли ще ни водят за носа?
— И ние ще направим същото? — извикаха всички.
Хамоляс се приближи към Мельос.
— Кадрас, всички се присъединихме към твоята партия, всички, всички, също и тези. Харесваш ли ги? Говори… Говори, бе!
Мельос беше нажален.
— Говори, де!…
— Не мога… не мога… да говоря… — рече Мельос.
— Нищо не разбрахме… — рекоха момчетата. — Какво каза, бе, Дакридзикос?
— Бабината ви трънкина каза! Щом като всички сте телета и не ви сече главата! Какво да ви правя аз? Хай по дяволите! С никого тук не мога да се разбера!
Той плюна и си отиде.
— Да живее димотики! — изреваха всички в един глас.
Аграмбели се разхождаше нагоре-надолу под тополите с широко отворени очи и разплетени коси като Геновева. Кальондзи, която сновеше непрекъснато до „предела“ и обратно и душеше като хрътка да долови нещо ново, по едно време пристигна при нея, тичайки в „галоп“.
— Аграмбели! — почна да вика тя отдалече. — Ах. Да знаеш какво ти нося.
— Какво?
Кальондзи стигна до нея задъхана и я улови за рамената.
— Какво има? — запита Аграмбели обезпокоена.
— Облегни се добре на тополата и не припадай.
— Казвай какво се е случило?
— Пристигна.
— Кой? — запита тя, мъчейки се да направи гласа си колкото се може по-студен. — Кой?… — повтори тя.
Кальондзи затаи дъх и почна да я опипва с поглед. „Лисица — рече тя в себе си. — Ах, каква лисица! Почакай, ще видиш ти!“
— Кой ли? — рече тя лукаво… — Песпес, кой друг?
— Не те ли е срам да го наричаш така? — рече Аграмбели с отчаян глас. — Какво ти е направил? Не е ли добър човек?
— Добър е. И именно затова искам да го наричам така. Виждаш ли ги? На мене никой не ми обръща внимание. Онези там образуват „банди“ за димотики, а нас ни оставят да гледаме като телета. Цялата гимназия е пълна с банди. А ти спиш… Узнах и нещо друго. Те искали да зазидат входната врата. Уговорили и за камъните. Но някой им казал „не“ и работата така останала по средата. И други неща зная. Изпратили писма в Атина. Ако оттам кажат, че Песпес имал право, добре. Песпес щял да остане. Ако кажат, че Песпес нямал право, тогава Песпес щял да си върви. Щял да си върви и мосю Алберт, и Аглаица.
— Нещо друго… не знаеш ли?
— Не… Не зная ли, казах? Зная, но няма да ти кажа… Виждала ли си бухал?
— Не…
— Е, не съм виждала! Нищо, че съм дръвник в ученето. Нека съм си. Това е мое право. Но не… нямам нищо друго да ти кажа.
Аграмбели я гледаше с молещи очи.
— Добре… — каза й тя. — Не искам нищо да ми кажеш.
Можеш ли да изядеш един мангал огън? Не. Обзалагам се, че ако сега ей тъй те духна, ще паднеш. Но те обичам. Никоя друга не съм обичала така… Моята майка е кинкалеристка и никое момиче не ме е приемало за приятелка. А нося и очила. Виждала ли си момиче с очила? Ти си по-друга. Имах сестра с очи като твоите. Ожени се тя вече. Когато я излъжех, гледаше ме… ето тъй, както ти сега ме гледаш, и не можех да издържа погледа й. Почвах да плача… „Прости ми…“ — й казах аз.