— Бабо! Остави да си нареждам сам работите. Може да станем малко и приятели, та да му кажа някоя дума за онова вироглаво момче и да го спася от ударите им. Остави ме на мира по тези работи. Все нещо разбирам.
— Направи, каквото бог те осени… — каза старицата накрая.
Горе инспекторът им обясняваше нещо за ненадейното си посещение. Казваше, че минавал случайно и… тъй като бил вече тук, моли ги да му дадат възможност да поздрави учениците.
Това не беше трудно. Салонът за тържества побираше всички. След малко там се събраха всички класове. Инспекторът се изкачи с усмивка на катедрата.
— Добър ден, деца… — каза им той. — Минавам през града ви и рекох да остана няколко часа, за да се запознаем. Много ми е приятно, че насреща си виждам усмихнати лица. Само един час ми беше достатъчен, за да обикна града ви… Как може човек да не е усмихнат в такъв един град? Обещавам, че през ваканцията ще дойда при вас да прекарам лятото. И тогава ще ни се удаде случай да се запознаем по-добре и да станем по-добри приятели. Бих желал, деца, ей тъй, да се поразходим малко дружно, но коя улица би ни побрала всички наедно? Във всеки случай за краткото време, откакто съм с вас, разбрах едно нещо и то ми стига. Че вие сте деца с вдигнати чела. И как да не ви го кажа? Зарадвах се… Какъвто и ръст да има човек на този свят, той трябва да го покаже с дигнато чело. Нека да си е дребничък. В света няма джуджета. Джуджета са само малодушните и смазаните. В такава стойка човек не може нищо да постигне… защото му липсва гордостта. Жив човек… това значи горд човек! Най-кратката история на света е историята на малодушните хора. Гордите хора се уважават дори и мъртви, от малодушните се отвращават и докато са живи. От националния ни поет Костис Паламас има една поема в този дух, която бих желал да прочетем и да й се наслаждаваме заедно. Чакайте да я извадя от джоба си. Трябва да ви кажа по този случай, деца, че истинската поезия е моя настолна книга.
Той поглади малко с длан книгата, намери поемата и почна да декламира:
Инспекторът прочете поемата и почна да я декламира отначало:
— Защо, деца, смъртта води Дигенис на кон в ада? — запитва инспекторът. — Кой може да ни каже защо поетът е поставил един мъртвец да язди на кон? Кой ще ни обясни? Хайде… Кураж!… Хайде, деца… Хайде, много е просто.
Някъде в дъното най-после някой дигна ръка.
— Браво! — рече инспекторът. — Как се казвате?
— Пастрас.
— Какво ще кажете вие, драги Пастрас, защо смъртта води Дигенис на кон?
— Защото… Понеже бил умрял и не е могъл да ходи… затова. И тя го поставила на коня — да язди.
Инспекторът се усмихна.
— Хм… много практично обяснение, но мене ми се струва, че поетът няма да се съгласи с тебе. Някой друг, деца. Хайде…
Сега обаче никой не се помръдна. Инспекторът помоли, отново помоли… Нищо… Най-после се обърна към директора.
— Няма ли вие да ми посочите някого, господин директоре? Изглежда, че учениците са завладени от един вид… скромност. Нима никой от господа учителите не може да ми посочи някой от своите ученици?
Никой не се обади.
— Жалко… — рече той. — Но въпреки това все още имам скрита надежда дали няма някой… Я си помислете…
Тогава господин Скамвурас се помръдна срамежливо, изчервявайки се като ученик.
— Извинете, господин инспекторе… — рече той — ще ми позволите ли да посоча… Разбира се, малко се колебая, не поради евентуално незнание на ученика — не… аз съм сигурен в неговите знания!
— А за какво?… — запита заинтригуван инспекторът.
— Страхувам се да не би да се сблъскам с честолюбието на останалите ученици, понеже въпросният ученик е от сравнително по-долните класове… Кадрас! — развълнувано почна да вика той на всички страни. — Стани, момчето ми, Кадрас… Кадрас! Кадрас! Да не би да отсъствува?
— Не, господин учителю, тук е! — обадиха се някои от момчетата.
— Оставете на мене, аз ще го намеря… — каза инспекторът. — Драги Кадрас… — рече той и се отправя към чиновете. — Драги Кадрас… много е просто… Защо не ставате? Браво! Кажете ни сега вие, Кадрас, защо смъртта водеше Дигенис на кон в ада?
— Защото… Защото и мъртъв, й внушаваше страх, както всички действителни герои.
— Браво!! Браво още един път! Поздравявам те, драги. Доказателство за това е, че другите… кажи!
— … Доказателство за това е, че другите, които не бяха герои, ги влачеше като тълпа след коня си, като безволево стадо.
— Тъй! Много съм доволен, драги Кадрас. Искаш ли да продължим по-нататък заедно?