— С удоволствие…
Малко след това инспекторът се обърна към Скамвурас, който трепереше от смущение и вълнение:
— Господин…
— Скамвурас…
— Господин Скамвурас… ако не съм жертва на някакво моментно вдъхновение…
— Надявам се, че не, господин инспекторе…
— … Тогава този ученик е надарен с някакъв — не с някакъв — а с рядък талант! Той възбужда до крайна степен любопитството ми. Бих желал извънредно много да хвърля един поглед на някое негово съчинение.
— Тъкмо последното му съчинение… — промърмори Скамвурас… (Зад гърба му започнаха да съскат някакви змии.)
— Времето ми е разчетено, но бих желал да хвърля бегъл поглед на това съчинение. Пише ли четливо?
— Доста.
— Кадрас! Дай, момчето ми, последното си съчинение.
— Не… Не го нося със себе си… господин инспекторе… извинете, но не мог…
— У него е, господин инспекторе!! — обадиха се някои от съучениците му.
Инспекторът погледна Скамвурас.
— Той е скромен и се вълнува. Дай го, момчето ми!
От ръка на ръка тетрадката след малко стигна до ръцете на инспектора.
В началото господин Лаиос четеше прав. След малко обаче той поиска стол. Оная скромна тетрадка с портокалов цвят беше го завладяла изцяло.
И когато след малко завърши, той потърси с блеснали от радост очи „виновника“.
— Къде е този ученик?
Той се разтича из салона… и почна да го търси.
Приятелите ма Мельос, блъскайки го с юмруци, го избутаха навън.
— Тук е, господин инспекторе!
— Къде е?… Момчето ми… — каза му той и го прегърна. — Благодаря ти. Бих желал и ти някога да изпиташ такава радост… От години нищо не ме е развълнувало толкова много. Кадрас, този град е много малък, момчето ми… Господин Скамвурас… — рече той след това и отиде при него. — Поздравявам ви от все сърце… — и стисна и двете му ръце. — Господа!… — каза после и на другите. — Поздравявам ви всички! — И започна да се ръкува поред с всички.
Внезапно в салона гръмват неудържими ръкопляскания. Инспекторът бърше очите си.
Аграмбели плаче лудо в скута на Кальондзи.
— Глупачка… защо правиш тъй, ма? — казва й „автомобилът“, бършейки скришом големите си очи.
— Не чу ли какво каза? „Градът ни е много малък“. И сега ще ни напусне…
Попът излезе вънка… хвана една ръкойка от брадата си и я пъхна в устата си. Директорът чезнеше бавно-бавно, пръскайки последните зелени искри на злобата си. Алберт забрави своя френски, своя гръцки, всичко… и говореше на един нечуван досега език!
Незабравим… Велик… Покъртителен ден!…
Глава дванадесета
Беше дошла страстната седмица. Улиците благоухаеха на умрял бог. Всички момичета бяха хубави със своите сведени очи. Държаха цветя, но те благоухаеха повече от цветята. Компанията на Дакридзикос се готвеше да гърми с малки бомбички. Правеха и един Юда, за да го изгорят в горната махала и да изплашат бабичките.
Главатарят лично, собственоръчно написа присъдата на Юда Искариотски: „Запалват ме, понеже предадох Исуса“.
— Вярваш ли, бе, Торис, на това? — запита Хамоляс.
— Гледай си кефа.
— Е, тогава защо го правиш?
— Защото Карумбалос ни забрани! Затова!
— Затова ли?… Ааа… затова ли?
— Ааа… Затова, ами за какво!
Куркулос открадна от техния обор слама, за да натъпчат панталоните на Юда. Тогава острият ум на главатаря измисли и нещо друго.
— Аз мисля да го залеем и с газ, за да пламне и светне още повече.
По улицата мина едно старче с мръсна колосана яка. Брадата му издаваше учудване.
— Какво правите, ваша милост, тук? — запита той.
Главатарят притвори едното си око и го погледна подигравателно.
— Да не би образ и подобие на Искариота? — продължи старчето.
Хамоляс побутна главатаря.
— Какво разправя тоя, бе, Торис?
— Бабината му трънкина разправя! Той говори попски, бе. Къде мога да му разбера?
— … Понеже… — продължи старчето — защото, ако искате да направите образа и подобието на Искариота, тогава допускате една сериозна историческа неточност.
— Защо, бе, дядка?
— Защото Юда Искариотски не е носел панталони…
— Какво?
— Не, не е носел панталони.
— Аман, изгоряхме! Ами какво е носел, бе, дядка? Рокля ли?
— Нещо подобно…
(В очите на Куркулос нещо светна.)
— А бе, вий! — извика той на другите. — Не искате ли да е „кавадията“ и да се пукне от яд!
Но още в същия миг Дакридзикос го блъсна и Куркулос падна, като навири крака нагоре.
— Глупак! Изпили са ти чавки акъла, та приказваш глупости! Кавадията е по-справедлив и от самия Христос, бе! Може ли да стане Юда?
Куркулос се поотдръпна, за да не отнесе и друг юмрук.