Тогава главатарят се обърна към стареца с брадичката.
— А бе, чичо… — рече му той — вреди ли, като е с панталони. Да ти е жива брадата, кажи ми.
— Ти ми напомняш историята на влаха с художника, който, волю-неволю, нарисувал на Христа червени ботуши…
— Не те разбирам какво приказваш. Но дали не би могъл да ми кажеш нещо друго? На колко години е бил Юда?
— Около… четиридесет.
— Добре. Каква работа е вършел?
— Дали не е бил надзирател? — обади се Куркулос.
— Пукни, бе! Казвай, чичо. Каква работа е вършел?
Старецът не се затрудни да отговори. Поглади брадичката си и с готовност отговори.
— Ученик…
Дакридзикос подскочи, сякаш го заляха с горещо масло.
— А бе, дядка… — каза му той с отвращение — няма ли да вървиш на гърнето си!… А? Хайде, хайде, че ще се нацвъкаш прав.
— Съжалявам за твоите изрази.
— Какво да те правя, като разправяш такива глупости?
Тогава се намеси Хамоляс.
— Чакай бе, Торис… може би Юда е повтарял много години. Я ми кажи бе, дядо… Лош ученик ли е бил Юда… А?…
— Много лош.
— Виждаш ли… „Персиец“ е бил той. Разбра ли? Все бързаш…
Старецът обаче възрази.
— Никакъв персиец…
— Какво каза?
— Казвам, че не е бил никакъв персиец, младежо. Той беше евреин…
— Сега го обърка.
Бандата се намери натясно. Всичко вървеше чудесно допреди малко. Какво му скимна сега на този старец да се меси?
Настроението им за Юда вече се изпари. Хамоляс беше на мнение да се откажат от Юда и да си вървят. Главатарят обаче имаше възражения.
— Чакай. Ще хванем някое куче и ще вържем Юда на опашката.
— Недей, бе, Торис… — обади се умолително Хамоляс. — Ще пометнат нещастните бременни жени.
— По-добре. Ще се отървем от копелетата. Хайде! Мърдайте!
— Ами къде ще намерим куче, бе, Торис?
— Улиците са пълни. Хванете някое безстопанствено и го донесете.
Бандата се пръсна по улиците. След малко домъкнаха едно червеникаво куче, което скимтеше, и вързаха Юда за опашката му.
След това главатарят му тегли един ритник и кучето тръгна.
Момчетата също тръгнаха и се заскитаха без настроение из града. Очите им бяха помътнели… замъгляваше ги една особена скръб. Не, това не беше поради страстната седмица. Нещо чезнеше бавно-бавно в тях. Ами я си представи, че не е имало никакъв Юда? Главатарят беше като попарен. Я си представи да е истина това… Ами цялата тази патърдия?… Ставаше значи за тоя, дето духа! За какво ни е тогава Великден? Само за да подпалваме плитките на момичетата ли? Е добре де! Нищо не казвам… и това е хубаво. Но само за това ли пък?
Преуморен и болен беше мозъкът на главатаря.
— Да бяхме хванали някоя котка… — рече Хамоляс.
— За какво ти е дотрябвала? — запита студено Дакридзикос.
— За да я убием. Но както виждаш, всички мачки са изчезнали! А бе, Торис… вие нали имахте една сива? Ха да я вземем.
— Не… — рече отсечено и без настроение главатарят.
Я си помисли, ако Юда не е съществувал!… Но тогава поповете за какво носят онези златни одежди и ни се перчат? По-добре да ни кажат ясно това. Така и така — Юда няма. Какво му споменават името така високо в черквата?
Куркулос прекъсна дълбокия размисъл на главатаря.
— А бе, Торис… дали не знаеш прякора на Христа?
— Все глупости ли ще разправяш ти, бе? Не.
— Няма… — рече Хамоляс.
— Все на умник се правиш. Чух го на два пъти от попа.
— Е, как се казва?
— Арматиас! Все на умници ми се правите. Псалтовете го дрънкат всеки ден като кречетала.
— Ще отнесеш пак някой! Така ми се струва…
— А на бас?
— Я си гледай работата…
На Куркулос му идваше да се пръсне. Насмалко щеше да се разплаче. Главатарят вървеше все напред и плюеше… Той беше онемял. По едно време се намериха пред черквата. Навред ухаеше на тамян. Псалтовете пищяха, сякаш ги бодяха с игла. Куркулос се сети за нещо и дръпна Дакридзикос за ръката.
— Сега ще видиш! — каза му той.
— Какво ти стана?
— Познавам клисаря. Идва да пие ракия в кафенето на вуйчо ми.
— Та какво?
— Как какво? Ще го извикам скришом да излезе навън и ще го запитаме.
Главатарят не възрази.
— Виждам, че имаш намерение да отнесеш и други… — рече му той. — Хайде, извикай го.
Куркулос се шмугна през вратичката на олтара и направи знак на клисаря да излезе за малко, че му трябвал.
— Веднага ще дойде… — обади той на другите. — Сега ще видим кой има право.
През вратичката се подаде като омазнена мишка клисарят на черквата. Очите му ронеха сълзи заради страданията, които Христос понасяше вътре.
— Бай Инатие… — рече му Куркулос.
— Игнатиос!