— Чичо ми те нарича иначе.
— Чичо ти си е чичо ти, а името ми е Игнатиос.
— Че какво съм аз виновен?
— Добре, не си виновен. Казвай. Оставих литургията по средата.
— Има ли прякор Христос?
— Бабината ти трънкина има посред страстната седмица. Песове недни! Нямате друга работа! Седнали сте прякори да измисляте на този и на онзи!
— Ами тогава Арматиас какво е? А?… Само да ругаеш знаеш пък ти. Кажи де! Какво е Арматиас?…
— Един момент… — рече клисарят и се почеса. — Арматиас ли каза? Не. Такова име няма вътре в черквата. А ако искаш да кажеш Ариматиас, то друг въпрос.
— Ами че какво казвам аз!
— Защо не го казваш правилно?
— Казвам го: какво е Ариматиас?
— Ариматиас ли?…
— Да.
Клисарят се намери в затруднено положение. Почна да се чеше по косата, която лъщеше на мазни фитили. Позаглади я горе-долу с дългите си пръсти и рече, но без да е сигурен.
— Гробар…
Главатарят плюна гръмко на земята.
— Я драсни една клечка кибрит и се самозапали бе, бай Игнатие, или как се казваше?
Игнатиос се засегна. Я виж ти, да го нарекат неграмотен тези хапльовци!
— Я почакайте малко… — каза им той. — След миг пристигам!
Влезе вътре и затвори вратичката.
— Дали не офейка! — рече Хамоляс.
— Щом като е бъзлив — каза главатарят.
Но не излязоха прави! След половин минутка омазнената мишка се появи отново и им направи знак да отидат при него.
— Е?… Какво става? — запита Куркулос. — Какъв е Ариматиас? Казвай!
— Село… — каза повелително клисарят и веднага влезе вътре, като затвори вратичката.
Куркулос получи по мутрата си плесник от главатаря.
— Ето ти! За да се научиш друг път да не разправяш глупости! — каза му той и плюна.
Бандата сега вървеше с още по-клюмнали уши. Боже, колко тежък беше денят! Христос нямаше никакъв прякор… А Юда беше без гащи и никой не можеше да ги увери дали е съществувал. Как да прекарат цялата страстна седмица тримата унили „перси“? Дакридзикос намери на пътя един кош и почна да го рита, докато го счупи. Щастлив беше той. Но другите какво да правят? Хамоляс ритна една-две врати, но кракът го заболя и той се отказа. По едно време Куркулос се досети пак нещо и им го изтърси.
— Слушайте, бе! — извика им той.
Дакридзикос го погледна като вкиснато ядене.
— Какво има?
— В кафенето на чичо ми един каза, че нямало бог!
Настроението на всички се развали.
— Много ме интересува!… — рече главатарят. — Друго нещо ме мъчи мене. Има ли Юда? Ето какво ме мъчи. Защото, ако няма, загубени сме.
— Загубени сме… и аз съм на същото мнение… — рече Хамоляс.
— А защо?
— Защо пита телето! А бе, глупчо!… Юда можеш да натъпчеш със слама. Можеш да го запалиш. Можеш да го вържеш на дървото и да стреляш по него. Тъй ли е? Тъй. А Христос можеш ли, бе?
— Не…
— Не, я!
— Е, та какво казах и аз? Нима казах, че можеш?
— А като не можеш, какво ще го правиш тогава? Христос е добро момче, „мирно“, как се казва, какво ще го правиш, а?
— Не ми е по кефа… — каза Хамоляс.
— На мене ми харесва… Има и брадичка… Много ми харесва.
Главатарят го погледна подозрително.
— Ти както си тръгнал… струва ми се, че скоро ще чупиш крак от бандата! Така ми се струва…
Хамоляс се съгласи с него.
— Почна да се разваляш… — каза му и той.
— Е, какво направих?
— Почна да се разваляш, бе! Как да ти го кажа? Почна да ставаш кротък, ставаш добро момче.
— Е, какво да правя?
— Кажи ми ясно: с Христос ли си, или с Юда?
— С Юда.
— Да, но… оня, брадатият пес, разправя, че „няма Юда“. И хайде сега да те видя как ще отидеш пак на черква.
— А и възкресението не идва, та да отидем да запалим някоя плитка…
— Да, и то се бави…
Куркулос почна да си тананика нещо под носа си. Тананикаше го като черковен тропар.
Велики понеделник — голям нож, велики вторник — Христос е скръбен, велика сряда — Христос се изгуби, велики четвъртък — Христос се намери, велики петък — Христос на пирона, велика събота — Христос умря, велика неделя — бам — тук, бум — там!
— Пукни, бе!…
— Майка ми ме научи.
— Че какво ме интересува мене?
— Казах ли аз, че те интересува?
Дакридзикос дръпна за ръкава Хамоляс.
— Пст!… Изпъди го! — каза му той с помътнял поглед. — Изпъди го, преди да съм те изпъдил и тебе. Изключвам го.
— Значи?
— Махам го от бандата. Изгони го.
Хамоляс се помъчи да позаглади нещата.
— Остави бе, Торис… — каза му той. — Почакай най-напред да отворят училищата и после ще видим… ако направи и други глупости, ще го изпъдим.
— Я виж ти, бам — тук, бум — там… — каза Дакридзикос.