— Не трябваше да кажеш бам — тук, бум — там… — рече Хамоляс на Куркулос.
— А какво трябваше да кажа?… — промълви изтръпнал Куркулос.
— Нищо. Дойде ли възкресение? Не. Още е велика сабо…
— Събота… — поправи го Куркулос.
И тогава бурята, която от дълго време тихомълком тлееше, избухна с все сила.
Главатарят, който кипеше от яд, го сграбчи за сакото, откъсна му яката и го изпъди.
Когато останаха двамата, Хамоляс започна кротко да му приказва нещо.
— Махна се шкартото… Съгласен съм. Но бандата не трябваше да се разтури. Лесно се дразниш…
Тогава главатарят пламна като огън, нахвърли се върху него и го хвана с две ръце за яката. Очите му бяха изпълнени с бяс и отчаяние.
— Има ли, бе, Юда? Или няма? А?
— Не зная!…
— Ето това е злото!… Хайде… Махай се сега и ти!…
Хамоляс се откопчи от ръцете на своя главатар и потъна безмълвно в нощта.
Сега Дакридзикос, съвсем сам и натъжен, с огромна тежест в обърканата си душа поема пътя към градините.
Нощните птици прелитат, сякаш е ден. Едно поточе пее „Всичките родове“84. Всички празнуват страстната седмица. Главатарят беше скръбен като Христос в Гетсиманската градина. Той губеше полека-лека своята слава. Не искаше да го признае, но се страхуваше от това. Нощта беше топла от безветрието. Но кой знае… може би и от запалените свещи, които бяха пръснати като месечинки навсякъде.
Дакридзикос забеляза, че една свещ се движеше в мрака.
Един едър мъж идваше към него, като пазеше свещта си, за да не угасне.
— Какво търсиш по тъмно тук? — запита той Дакридзикос, като се приближи до него. — Крадеш ли? Крадеш ли?
— Какво да открадна? Жълъди ли?
— А какво търсиш тогава? Всички добри хора са на черква.
— Аз не съм добър човек.
— Това се вижда. А какво търсиш, ако е позволено да запитам?
— Мъчно ми е.
— Какво ти се е случило?
Дакридзикос го измери мълчаливо с поглед.
— Ти, който си голям… я ми кажи защо няма Юда?
— Няма ли? За първи път чувам това. Добре де… Я почакай… Ти как узна това?
— Има ли? Какво те интересува как съм узнал това?
— А защо да няма? Има!
— Е, тогава върви да го кажеш на баба ми. Аз зная с положителност, че няма!
— Я почакай! Ти знаеш ли, че сега почнаха да ми се мотаят някакви мисли в главата… Бог да ни е на помощ, ако няма. Защото без Юда сложи кръст на всичко. И на предателството, и на разпятието, и на възкресението… Сложи кръст на всичко!
— Никак не ме е грижа мен за това. Мен Юда ме интересува за друго нещо. За да мога да го изгарям, да стрелям по него, да дигам врява. Ако е за да възкръсва и за всичко друго, дето ми каза, да се пръждосва.
— Познаваш ли лекаря Кардамитис?
— Не.
— Запитай къде живее и върви да го намериш.
— Защо?
— Върви… върви… Ще ти потрябва.
Дакридзикос остана съвсем сам. Никой не го разбираше.
В душата му беше тиня. Той не можеше да се спогоди с никого на този свят. Друг свят не съществуваше. Разбира се, баба му казваше, че имало, но такива неща той не признаваше.
Един влак изсвири… За миг… сякаш само за да изпъди съня си. Изглежда, че свирката му бе сбъркала, бе изсвирила сама и после пак бе потънала в сън. Ако можеше да избяга… Но където и да отидеше, и там щеше да бъде страстна седмица и нямаше да има Юда. Не, никъде. Тази вечер не искаше дори бандата си. Какво му беше впрочем? Какво му беше?… Нещо приятно замириса там наблизо. Той протегна ръка, напипа храст аграмбели85. Сега ноще уханието му беше по-силно. Аграмбели… той захапа яростно и разплакан ръката си. Аграмбели… никой не трябва да узнае. Беше готов да се хвърли във водопада. Погледът й пресичаше дъха ти! Аграмбели… Не, никой няма да узнае това. Хвърли се на земята и почна да хапе тревата. Тя беше солена и топла от сълзите му. След това захапа още по-яростно ръката си. Не, никой няма да го узнае! Но защо… защо да мисли за нея? А тя нищо не знаеше… Но и той не се досещаше. Как се случи пък това проклето цвете тука? Тю, по дяволите… Какъв живот е този! Да не можеш да обичаш, без да знаеш това? Не. Тя не трябваше да узнае това. Той можеше да се влачи тъй… без да усети какво бе станало… А сега… се изпречи това проклето цвете и откри сърцето му! Нужно ли беше, значи, да съществува в него тази дрънкалка? Нужно ли беше в този кучешки живот да съществува и любов… и да се лепва тъкмо върху тази дрънкалка? Нима не можеше да обичаме… да речем, с краката? И когато те назори много, отрязваш го и се успокояваш… Или пък даваш му един ритник и го запращаш там, отдето е дошъл!… Ха, по дяволите! Да няма нито един камък пък тук да го ритнеш!