— Тогава ще ходиш. И ако не те иска учителят, ето сопата ми. Не плачи… Хайде така. Хайде край…
Наведе се, гребна малко вода от реката и му изми очите. После го вдигна, постави го на пейката и му посочи с тоягата си една самотна къщурка сред дърветата.
— Ето… виждаш ли е-е-е-е оная къща? Ето най-малкото сега си играе. Виждаш ли го… ето сега си играе. Мършавичко е малко, но нейсе… Ето сега си играе…
Едно циганче без гащи си играеше пред колибата с пръстта. Мельос погледна очите на циганина. Колко милно гледаха!
— Ето сега пак се заигра… — рече отново циганинът с щастлив глас. — А горката жена пере ли, пере. Виждаш ли го? Това е най-малкото! Имам и други. Ето тъй… Когато нещо ти домъчнее, ела у нас. А? Няма да забравиш. Ще дойдеш. А? Хайде сега. Аз ще пообиколя да изкарам нещо за дечурлигата. Хайде, хаирола5.
Циганинът се запъти към долните махали, като постоянно се обръщаше и поглеждаше към момчето, правейки му знак с тоягата си — да не забрави къщата му. После се загуби из сокаците. След малко глухо се чу песента му и тракането на тенджерите из махалата.
Мельос постоя и погледа колибата му. Тя беше малка, сгушена сред дърветата. Детенцето с черното коремче продължаваше да си играе… Взимаше пръст от едно място и я пренасяше, после пак се връщаше, взимаше отново и пак я пренасяше.
Дълго време той гледа детето. После лека-полека взе да слиза надолу, да слиза заедно с реката…
Глава пета
Напразно чакаха през целия ден у дома на бай Анестис да се завърне момчето. Леля Арети поддържаше огъня и току излизаше на прозореца. „Какво ли се е случило с това дете?“ — казваше си тя постоянно. Най-после, като удари обед и момчето не се яви, тя остави храната в стаичката му, покри я с една кърпа, седна и зачака. Свечери се, а момчето все още го нямаше. След малко се стъмни, по дюкяните запалиха лампите. Но детето все го нямаше.
Първата дума на бай Анестис, когато се завърна отвън, бе за него.
— Как изкара момчето, Арети?
— Че как да е изкарало!… — отговори тя изтръпнала. — Нима съм го видяла?
— Какво?
— Изчезна. От сутринта го няма.
— Пази, боже! Ами че защо не си излязла да видиш?
— Къде да отида? Едно момче, което мина край нас, ми каза, че училището било затворено. И все си казвах, че всеки миг може да дойде.
Бай Анестис се позамисли.
— Да не би да си го обидила, бабичко? Познавам те аз тебе… Правиш ги ти тези работи.
— Боже господи! Защо ще го обидя? Отлетя като птиче и ето няма го вече…
Бай Анестис вкара конете вътре. Беше потънал в размисъл. Приготви без настроение зобта и им окачи торбите. Нито ги почеса, нито ги погали… Къде ти друг път! Забавляваше се с тях, сякаш бяха деца! Сега махна бавно партенките си и като пъшкаше, се изкачи горе. Палеше цигара от цигара, клатеше постоянно глава и цъкаше: „Цъ… цъ… цъ…“. Къщата му се стори студена и той каза на Арети да запали огън. Дори не я запита, както обикновено всяка вечер: „Какво ще ядем тази вечер“. Беше сит, като че ли беше преял.
Спомни си, че някога, когато беше малък, една птичка беше влязла веднъж у тях и бе кацнала на полицата при огнището. И тогава бе есенно време, беше се захладило. Птичката стоеше на полицата и ги гледаше. Подскачаше насам-натам, за да се сприятели с тях. На обед слезе на пода и почна да кълве трохичките. Опитоми се. До вечерта беше се сприятелила с всички. Но най-много я обикна Анестис. Забавляваше се с нея, правеше й разни игри и до вечерта станаха просто неразделни. Но когато се събуди на сутринта и се затече да й даде захар и да й каже „добро утро“, птичката беше отлетяла.
Беше видяла навън слънчевия ден и беше хвръкнала да му се порадва. И не се върна вече у тях.
Какво отчаяние почувствува тогава момчето!… Два дни нито говореше, нито се смееше. Езикът му се свърза и то загуби напълно апетита си. Цяла седмица бе като отровено.
Ето такава скръб чувствуваше той и тази вечер. Чувствуваше същата болка сега в сърцето си. И си спомни след толкова години за птичката… И Мельос бе влязъл така в дома му, преспал бе една вечер и сутринта бе отлетял.
Арети се мъчеше да го поуспокои. Казваше му, че не е сигурно дали е избягал. Може би е забравил къде се намира къщата и сега търси да я намери в тъмното, но не може.
— Къде ще пренощува, Арети? — повтаряше той всеки миг. — Къде ще се спре клетото дете? Мислиш, че има много като Анестис да го приютят ли? Ще мръзне в някое мазе и на сутринта ще го намерят вкочанено.
— Може би се е промъкнал в някоя плевня и се е пъхнал в сламата, а сутринта рано-рано ще тръгне да си дойде, отде да знаеш…
— Каквото и да ми казваш, няма да ме успокоиш. Честолюбиво момче беше то и го е било срам да не ни бъде в тежест, така си е въобразило сигурно.