Глава тринадесета
Този град е като някаква картина, нарисувана от безумен художник. Там дето е подхождало да нарисува къща, е нарисувал работилница за точене на ножове. И там дето е трябвало да нарисува черква, е нарисувал някакъв явор, под който патките се надпреварват в песни с щурците.
А има много — ах, боже, колко много! — явори. И са много сенчести. Толкова много, че като седнеш под тях, слънцето е принудено да се наведе, за да те намери.
През тази лека пролет всичко тук беше разцъфтяло, за да мине бог, но любовта го изпревари и му пресече пътя. Всичко беше разцъфтяло, за да влее аромати в пролетта… Но тогава би било безполезно, ако не дойдеше любовта.
Дворчета, нивя и малки градинки, всичко… Полета, нивя и слогове бяха изпъстрени с червени, зелени и сини цветя. Светът цъфтеше. Сърцето на Мельос трептеше като росна капка. Благоухае дори и възглавницата му — макар че е сламена.
Там към края на всяка нощ пламват огньовете на изтока и го подлудяват. Ще издържи ли и днешния огън? Светът се е издигнал високо, на хиляди метра… И сега Мельос, вместо да ходи, плува във въздуха. Той знае… че щом очите на Аграмбели кажат „не“, ще падне и ще се разбие на хиляди парчета. Вчера тя носеше една жълта якичка — колко хубав е класът с жълта якичка!… Сякаш са й сложили венец, около шията. Никоя, никоя, никоя не е така хубава като нея. Чинът й сигурно благоухае. Той е уверен в това. Но все пак да го усети. Един ден той се престори, че е забравил нещо, и се върна в класа, за да го вземе. Всичко беше тихо. И сляп да беше, пак щеше да намери чина й… защото наистина — да, благоухаеше. Но нито на един от познатите му аромати. Той ухаеше на нея… изцяло на нея. Той се спря до чина, сякаш там беше място за молитва, и затвори очи. Отвън се чу леко тичане. Той отвори очи. В коридора изчезваше роклята на „Свети Георги“.
Изгоря. Защото на света „Свети Георги“ — макар че имаше огненоруси коси и бледи ланити, не можеше да й имаш доверие за такива работи. Ако искаше да те издаде, нямаше да й попречи бледостта.
Освен това Мельос може би не й беше много приятен. Допускаше това, защото само той не се кръстеше, когато тя минаваше край неговия чин. А на нея се харесваха такива неща.
Той слезе за междучасието с подкосени крака. Близо до тополите имаше една група момичета, които си бъбреха. Не. „Свети Георги“ не беше при тях. Видя я да дъвче спокойно някакви бонбони, да ги смуче и после да си мие ръцете в реката. После той потърси с поглед Аграмбели. Забеляза я до една топола — беше облегнала глава на нея и следеше някакви плуващи облаци. О, небеса!… Колко хубава беше тя!…
Мельос искаше всички да узнаят, че беше хубава. И че тя, най-хубавата, беше негова. Някакви байовци строяха с камъни една къща, а на него му се стори, че я строят с цветя. Големи чудеса ставаха в природата през това лято. Я си представи!… Ястребите… тези хищници, му се струваха като пеперуди! Една малка колкото кутия къщичка можеше да го побере… стига да имаше малък отвор, отдето можеше да я зърне, когато минава.
Дакридзикос гледаше отдалече с разстроен поглед към тополите, които момичетата бяха прегърнали. Много го бяха ударили на прегръщания през тази година. Главатарят искаше да знае какво приказваха… Хамоляс се кълнеше, че говорят за момчета. Краставици на търкалета! Нима можеше да знае този хапльо какво приказваха помежду си момичетата!… И тъкмо по това време ето и негова милост се приближава до главатаря.
— Виждаш ли ги? — каза му той. — Говорят за момчетата.
— Кои? Те ли?
— Че кой друг?
— Откъде знаеш това?
— Главата си режа.
— Отрежи я, защото почна да се разваля, бе, хищнико! Те гледат водата!
— Гледат водата и говорят за момчета. Ако искаш, да запитаме Кальондзи да ни каже.
— Тя прилича на кутре, на което са турили очила.
— Нека си прилича. Ако я запитам, ще ми каже.
— Тя мома ли е?
— Че какво е!
— Е, щом като я смяташ за мома, върви да я питаш, какво ме интересува мене?
Хамоляс се промъкна към границата, която делеше двата двора. Кальондзи, чиито късогледи очи не търсеха нищо друго, веднага се промъкна неусетно към него.
— Ей мари!… — каза й Хамоляс.
— Ще ме наругаеш ли? — запита го тя.
— Ако искам… какво, не мога ли?
— Да, но има и камъни.
— Какво приказват там тези кози, мари?
— Кои?
— Кьорава ли си? Ето тези, дето примират да прегръщат дърветата.
Кальондзи присви очите си и те станаха като юмручета.
— Кадрас те изпрати, нали? — каза му тя.
— Я ме остави на мира, да ти не кажа нещо! Всички се попикахте за него!
— А, такъв ли си? Чакай тогава и аз да ти кажа…
— Казвай!
— Приказвай ми така и ще има да чакаш да ти кажа!