— Те говорят за момчета! Ето аз че ти го казах. Греша ли?
— Няма да ти кажа…
— Патка!… Облекли са ти рокля и си въобразяваш, че си станала мома!
— Ти си гамен! Ще те обадя на господин учителя и ще видиш…
— Ех… къде такъв късмет!… Хайде върви да му кажеш… Хайде, мари, върви да му кажеш, та да ме изпъди и да се отърва!
Кальондзи го погледна объркана. Как да се оправи сега с този „персиец“?
Реши да обърне листа. Взе една пръчица и се престори, че рисува лодки.
Хамоляс плюна. По едно време Кальондзи насочи към него кръглите лещи на очилата си.
— А бе, Хамоляс… — каза му тя.
— А… сега почваш с добро? Хайде казвай. Какво искаш да кажеш?
— Защо вие, „персите“, го мразите толкова много? Аз зная с положителност, че той ви обича.
Хамоляс се позамисли. После й каза:
— Вие обичате ли го? Нали знаеш за кого казвам?
— Че как може да не зная. Разбира се, че го обичаме!
— Кози! А после искате да го обичаме и ние. Знаете ли какъв горделивец келеш е той? А!
— Не ми се вярва.
— „Не ми се вярва“, казва… Какво разбирате вие от неговите номера! Я ми кажи… твоята приятелка също ли го обича?
— Коя моя приятелка?
— Хайде!… Теле ли си? Имаш ли много първи приятелки?
— Защо не кажеш името й? Кажи го. За коя искаш да кажеш?
— Аз няма да се унижа да го кажа. Ти знаеш много добре за коя искам да кажа. Защо криеш?
— За Стамири ли?… За нея ли искаш да кажеш?
— Ами ти за коя мислиш?
— Друга първа приятелка нямам.
— Добре… нека да е за нея… Е, тя какво? Обича ли го? Казвай, мари! Помръдни езичето си!
Кальондзи се мъчеше да печели време.
— Тя ли?
— Да. За другите не ме интересува. Нека всички го обичат и да мрат, ако щат, за него, нека се попикават за него… счупена пара не даваме. Ние искаме тя да не го обича.
— Защо?
— Тъй!…
— Как тъй!…
— Как „тъй“?
— Какво общо има Стамири с вас?
— Ти, мари, искаш да ни преметнеш, а? Все изклинчваш. Кажи ми ясно: обича ли го, или не?
— Това мога да ти кажа: не.
Хамоляс изгуби ума и дума.
— Истина ли казваш? — рече й той с ококорени очи.
— Че тя за Кадрас ли е, бе? Чакай да се посмея! Ха-ха-ха! Полудели ли сте! Хайде сега си отивам, че „фустата“ ни гледа заканително.
Разделиха се. Хамоляс отиде, като подритваше ту едната, ту другата си пета, при главатаря. Дакридзикос все извиваше очи към тополите, дето бяха момичетата.
— Не го обичала… казва тя.
— Какво каза?
— Пукната пара не давала за него. „Та за него ли е тя — казва. — Чакай да се посмея — ха-ха-ха-ха!“
— А, бе, за какво те изпратих? Какво ми блееш сега?
— Нали така ми каза? Върви и питай, така ми каза, за какво говорят момичетата? Понеже ми каза, че говорят за момчета…
— Е, какво ти каза оня влак с фаровете?…
— Никак не го обича… — каза ми тя. — Нито пък я интересува.
Главатарят пламна.
— Пукни, бе! Хай по дяволите! Я се махай, да не нацапам пак някоя от ръцете си!…
Хамоляс се сви и се оттегли към стената. Той сам почувствува, че не му обясни добре. Главатарят се почеса, почеса… и след това тръгна, като тътреше краката си.
— Значи „не“… Тъй ли каза, бе?
— Пукната пара не давала… каза тя. Че за какво да го обича?
— Каза ли ясно това?
— Разбира се!…
— Ами ти… за коя искаш да кажеш, бе? Приказваш, приказваш… и нищо ясно не казваш?
— За коя ли? Ох!… Добре де, така само на вятъра ли питаш? Не знаеш ли?…
— Бабината ти трънкина зная!
— Тогава да ти кажа.
— Не, недей ми казва! Я си отвори гърнето и кажи, да видим как ще го кажеш. Хайде да не видя мутрата ти подута…
— А, бе, Торис…
— Какво ме интересува мене, бе, коя е тази и какво прави?
— Нали каза, че искаш да знаеш дали…
— Какво станахме ние, бе, да се месим с тези патки?
— Че какво, не сме ли мъже?
— Как да не сме! И затова… каква работа имаме ние да се бъркаме с тях?
— И аз казвам същото… Да ги оставим да умрат от мъка по нас и ние да си подсвиркваме. Нали е добре така?
— Добре е. Пукни сега, защото идва оня октопод.
Куркулос с вирнати като на заек уши пристигаше, като се пръскаше от любопитство да узнае какво се бе случило.
— Какво има, бе?… — запита ги той със сополив нос.
— Сополи в носа ти, това има. Я върви да се измиеш.
— Добре де… не сме казали да се сърдиш.
— Не се сърдя, но върви да се измиеш.
Кальондзи тичаше като бекас, за да пресрещне приятелката си.
— Те искат само ти да не го обичаш… каза ми той. Всички други момичета, ако щат, да умират за него (и ми рече едни мръсни думи). Само ти да не го обичаш, а другите нека правят, каквото искат.
Аграмбели изтръпна като птица, която вятър отнася обратно. Тя не продума нищо. Стоеше и гледаше зашеметена приятелката си.