— А аз им казах „какво ви интересува вас?… Каквото си иска, това ще направи“. Нали добре им казах?
— Да…
— А, не, ще ги оставя да си пъхат гагата в тайните ни! Нали добре го наредих?
— Да…
— Само „да“ казваш и не разбираш какво ти приказвам. Лисиците да ме изядат, ако си разбрала какво ти казах. Аз съм бухал, но все нещо разбирам. Те искат да узнаят дали го обичаш. Железа ще изядат! Цял час ме разпитваха да им кажа. Но не успяха. Няма ли… да кажеш нещо?
— Защо правят това?
— Обявили са му война. Не могат да го търпят. Щом чуят името му, и плюят. Искат и да го убият.
— Кого?
Кальондзи се обърка, просто й идваше да си оскубе косите.
— Ех, такава ли си гъба ти, ма? И аз съм… не отказвам… Казали са ми го. Мухи лапам, когато ми говорят. Но все нещо ми сече главата. Разбрах, че ми говореха за Кадрас. И разбрах, че не искат да го обичаш. И аз им казах „не, не го обича“. „Тя ли, им казах, тя ли с Кадрас? Чакай да се посмея! Ха-ха-ха-ха!“
— Тъй ли си казала?
— Казах истината.
— Истината ли?
— Да… Какво? Не е ли истината това? Нима го обичаш, мари, и хабер си нямаш? Стамирче… кажи ми го с добро. Аз не разбирам какво е любов… но ако любов е да ти кажат: „Ще го убием“ и ти да почнеш да плачеш… тогава… го обичам. Чух това с ушите си. „Ще го убием!“ — казаха те и се разплаках… Но… — заклевам се в очите си! — не плаках за себе си. Разплаках се, защото се уплаших да не би да узнаеш и ти и да почнеш да плачеш… а аз после как ще понеса това? Ето!… Сега аз как да се сдържа? На… вземи кърпата ми… Ех, мръсницата, пълна е със сополи! Извинявай, че говоря като „персите“, но те са виновни, защото ме заразиха… Да ти кажа ли нещо? Върви в клозета… Там няма никой. Наплачи се спокойно и като удари звънецът, ще дойда да ти обадя. На, вземи и кърпата ми. Тю, да му се не види!… Пълна е със сополи!…
Глава четиринадесета
Когато си гладен, знаеш това. Червата ти викат. Когато ти е студено, също знаеш това. Но когато обичаш, как да узнаеш това? Защото: какво е любов? Някой се е опитал да каже нещо и нищо не е казал. Казал, че била нещо като огън. Но така ли е? Някой си друг казал, че любовта е росна капка, а трети пък, че била като звук, изтръгнат от цигулка. Но какво е най-сетне… И ако любов е онова нещо, което наричат „любов“, това ли е любовта?
Представи си залез и лодка, която потъва в залеза. Красота! Но ако няма око да види това нещо — красота ли е тогава то?
Някаква птица чурулика съвсем сама в някоя пуста гора… Ако никой не я чуе… чуруликане ли е това? И възможно ли е да чурулика сладко една съвсем самотна птичка, ако зад някакъв лист не се е скрило ухото на някоя друга птица?
Заеха се и учените да кажат нещо и се объркаха. Те ще ми говорят за любов!… Децата знаят повече от тях.
Едно цвете е казало: „Любов ли? Това съм аз“. Просто да пощурееш от подобни приказки. Някой „персиец“ ще каже — това е „трици“. Някой лодкар ще пусне веслата, ще избърше челото си и няма да може да каже нищо. Може би тъкмо това е любов. Но дали това е любов. Кой да му каже?
Докато имаш нещо в себе си и не е нужно да го кажеш, пазиш си го и си спокоен. Гориш… Топиш се… Ти виждаш това. И вместо да плачеш, удряш го на песен. Ти си пиян, макар да не си пил дори вода!
За това „нещо“ трябва да издълбаеш в себе си една яма, да го заровиш. И каквото ще да става. Никому нищо не обаждай. Остави го да те изгори. Ще знаеш, че чезнеш полека-лека от болест, чието име не знаеш. Но ще знаеш, че е болест, която те прави хубав. Разхубавяваш се и умираш… И когато ще мислиш, че умираш, болестта ще е минала. Ще бъдеш жив, но ще бъдеш и грозен. Ти ще си погрознял ужасно. Наистина… това ли е любовта? Който люби, не може да го каже. А който не люби, не знае това.
Мельос само едно знае: че иска нещо да каже. И само едно иска той: да каже това нещо на нея.
Тя се казва Аграмбели, но това, което той иска да й каже, как се казва?
Нощно време пламъкът на светилничето трепти като пеперуда. Мельос се заема отново да мисли за нея. Трябва да й го каже. Но как? Мисълта му се върти все около нея, докато му се завива свят. След това сяда да й пише: „Аграмбели“. Колко хубаво би било да можеше да спре дотук… „В село сега е пролет… тревата е избуяла високо“. Защо пък каза сега това? Какво значение има, че тревата е високо избуяла? Да обичаш и тревата да е висока… „Искам да ти говоря за луната. Оттук е много хубава. Знаеш ли?…“
Един ден в селото пристигна един човек с цигулка. Вечерта той свири в кафенето. Селяните пиеха и казваха „ах“… Даже пееха с натъжени очи. Накрая музикантът прегърна цигулката си, почна да я целува и се разплака. „Поликсени… Ах, Поликсени…“ — казваше той и после заспа на стола. Но устните му продължаваха да произнасят сами… „Поликсени… Поликсени… Поликсени…“