На сутринта го запитаха какво беше му направила тази Поликсени, която споменаваше. Той отвърнал: „Тя ми открадна нещо“. За пръв път виждаха човек, когото са обрали, и той да обича крадеца.
Селяните се задоволиха от отговора му и не го разпитваха повече. Аз обаче горях от любопитство. Издебнах да го заваря сам. — „Чичо… какво ти открадна?“ — казвам му. — „Кой, Поликсени ли?“ — „Да, какво ти открадна, та правеше така?“ — „Какво ми открадна ли?… Една нишка?“ — „Че каква душа има една нишка“ — „Има, момчето ми, има… Почакай да пораснеш и ще узнаеш. Пушиш ли?“ — „Не“. — „Забелязал ли си пушекът да прави нещо?“ — „Да, кашлица…“ — „Почакай да пораснеш и ще разбереш…“ — „Не разбирам какво значи всичко това… но имам намерение, като порасна, да си купя цигулка. Кафенетата са пълни със селяни, които викат «ах… ах…»
Аграмбели… не знаех какво да правя. Но не можех да не ти пиша. Помня един Мърморко. Онази приказка сега е много далече, а навсякъде има толкова момчета… Не искам да ти напомня за брака ни, но аз никога няма да го забравя. Пиши ми дали още ти харесват конете… защото съм решил да купя кон. Ще напиша една книга и ще спечеля много пари и всичко това ще стане. Много те моля обаче не казвай на никого нищо. Искам да си имаме тайна, която ще знаем само ние двамата. Сега вече знаеш всичко. Каквото имам, всичко ще ти казвам.
Имам и друг голям план. През лятото, когато затворят училищата, ще отида в планината и ще даскалувам при децата на власите. Това е уредено вече и сега чакам само твоето мнение. Всичко ти разказах, Аграмбели… Завчера бях готов да сторя на един човек някакво зло. Но тогава си спомних за тебе и се засрамих. Искам да ми простиш, Аграмбели, за това, което направих, и аз ще върша, каквото кажеш ти. Искам да завърша писмото си, но не мога.
Само едно знай — че нямам никой друг на света… и че каквото зло и да ми направят, няма да се сърдя, защото ще си спомням за тебе. Няма да заспя през цялата нощ. Ще чакам отговора ти.“
Мельос сгъна писмото и го допря до сърцето си. Да става, каквото ще! Той щеше да й го даде, та ако ще всичко да рухне. Да й го даде, но как? Как?
Да я спре на улицата и да й каже: „Вземи го, това е за теб“, а тя ще се изчерви, ще стане божур, ще се объркат и двамата и няма да знаят какво да правят…
Невъзможно. Но тогава как? Нищо. Тук беше необходимо твърдо и бързо решение. Ще напише с едри букви името й върху плика и ще го пъхне скришом между книгите й… а оттук нататък нека бог и ангелите решат какво ще става, те, дето се преструват, че не знаят нищо, а всичко знаят. Така и стана. Обаче, след като нагласи всичко и слезе долу за междучасието, страхът започна да го преследва. Ако писмото се загубеше? Ако преди тя да го получи, преди да го вземе в ръцете си, преди да го види, го открие някой друг? Страхът сега започна да го боде като нажежен ръжен. Я си представи… Съкровените му „тайни“, за които не искаше дори да се досетят, да попаднат в чужди ръце, да ги разнасят зли езици, да ги оскверняват по улиците. Ето… сега онези момичета, дето са се събрали там, могат ли да правят нещо друго?… Те даже подготвят конспирацията си. Щеше да бъде невъзможно вече да продължи да учи в това училище. Трябваше да напусне непременно и града.
Сбогом… мило учение. Но не можеше да не й пише това писмо. Как се казва! Не можеше да не й го прати… Невъзможно беше цветята да благоухаят така приятно, реката да тече така бистра, той да възнамерява да напише книга, да купи кон, да си вземе цигулка… а тя да не знае нищо… Как може такова нещо? Не, по-добре, че се случи така. По-добре да го узнаят и всички други, отколкото и тя да не знае нищо.
В този момент тя не знае нищо. Разхожда се под ръка с Кальондзи и говори с нея много тихо. Какво ли й разправя, че приятелката й пули така очите си, та чак очилата й сякаш ще изхвръкнат? Ах… ако знаеше! Щеше да изтича още сега горе и щеше да се спусне към чина си като жадно агне на вода. Щеше ли да направи наистина това — я почакай! Щеше ли да направи това оная птичка за него? Защо? Какъв й беше той?
„Виждате ли този с шаячната дреха? Той ми изпрати писмо и ми предложи женитба. Аз да се омъжа за него! Чакай да се посмея — ха-ха-ха-ха…“ Това беше трагедията му… Ти, господине, си мислиш, че тя има толкова хубави очи, за да гледат тебе ли? Класът е пълен с хубави момчета. Джобовете им звънтят като черква. Това не е лъжа. Черпят целия клас и понякога хвърлят през прозореца някоя паста ей тъй, за да покажат, че не ги е грижа за парите.